— Къде се губиш? Кръшкаш от бачкането, а? Я виж лодката!
Боб приближи и погледна. От лодката беше останало много малко за гледане. Прогнилите парчета бяха свалени, а новопоставените едва припокриваха тук-таме зейналата дупка, която трябваше да представлява дъното. Робърт се огледа наоколо, но не видя това, което търсеше, и попита:
— А къде са материалите, които заделих снощи?
— Тъкмо там е работата — отвърна му Хай. — Една част от дъските си бяха там, където ги бяхме скрили, и ги донесохме тук, но останалите просто бяха изчезнали — или са ги пернали хлапетата, или пък работниците са ги намерили и са ги използвали. Ние взехме всичко, което беше останало, за да не изчезне и то, и слязохме да поработим, но както виждаш, ще трябва да отидем за още. Тези не стигат доникъде.
— Няма смисъл да ми го казваш — отговори Боб, загледан в оголения скелет на лодката. Това му напомни за нещо и той се обърна към Райс:
— Рижи, мисля, че открих Тип вчера.
— Къде?
— В гората, някъде в горната част на потока. Малко след това паднах и в залисията забравих всичко друго, иначе да съм ти казал още сутринта. Не съм много сигурен дали е точно Тип, тъй като не е останало много, но е куче приблизително с неговите размери. След вечеря мога да ти покажа мястото, ако искаш, сега няма да успеем.
— А разбра ли какво го е убило? — Райс отдавна беше приел факта, че кучето е мъртво.
— Не. Предполагам, че и ти няма да си по-наясно, след като го видиш. Мисля, че дори Шерлок Холмс би се затруднил да открие някакви следи, но ако искаш, можем да опитаме.
Новините окончателно прекратиха работата по лодката за деня. Боб спомена, че наближава време за вечеря, и всички се отправиха нагоре по пътя. Преди да се разотидат, Райс още веднъж напомни на Робърт, че ще го чака след вечеря, за да отскочат до гората.
Както се очакваше, на сборния пункт се явиха всички. Любопитството на момчетата беше събудено от разказа на Боб за находката му и всички искаха да я видят със собствените си очи. Робърт поведе групата по пътя от тяхната къща и те скоро стигнаха до потока не след дълго — мястото на злополуката. Хай с голям интерес огледа мястото на пропадането, а после с доста усилия извади вертикално забитото парче от клон, което беше проболо крака на приятеля му.
— Направо си имал късмет, че не си се нанизал на него — отбеляза Хай, като показа на останалите своята находка. Боб леко повдигна крачола си и всички видяха малката дупчица, но се въздържа от показването на изходната рана.
— Не успях съвсем — каза той. — Струва ми се, че това парче ме е наранило.
Хай се вгледа по-внимателно в парчето дърво. Слънцето вече клонеше към залез и в гората нямаше достатъчно силна светлина, но петната кръв все още можеха да бъдат различени върху гладката повърхност на клона.
— Струва ми се, че си прав. На него си се закачил — ето, кръвта се е стекла надолу по заострения край. Интересно, а защо не забелязах кръв по панталона ти вчера?
— Не зная — излъга бързо Боб и поведе групата нататък. Хай се почуди още миг, след това повдигна рамене, захвърли клона и последва приятелите си.
Намери ги при скелета на бедното животно, който те оглеждаха внимателно и излагаха своите теории. Боб, който ги беше довел тук с определена цел, наблюдаваше реакциите им. Въпреки уверенията на Ловеца той беше съвсем сигурен, че Дивечът е убил Тип, след което е направил капана, където беше попаднал. Имаше обяснение дори на факта, че злодеят не се беше опитал да проникне в него — просто си е намерил домакин преди идването му. Домакин, който използва потока като път през джунглата, както постъпваха всички приятели на момчето. Това означаваше, че някой от тях е бил наблизо и е останал неподвижен достатъчно дълго за целите на извънземния. Боб не беше чул нищо такова, но се надяваше, ако някой от тях все пак е преживял нещо подобно, да се издаде по един или друг начин.
Мракът вече започваше да се спуска, а единственото заключение, до което бяха достигнали, беше, че насекомите са се справили с трупа на животното. До този момент никой не беше се докоснал до костите, но тъй като започваше да става все по-тъмно, Малмстром се реши да хвърли един поглед отблизо. Като обект на своите изследвания той избра черепа, който беше в гъстака, но момчето самопожертвувателно се хвърли в трънака да го вади.
Самото изваждане беше доста трудна работа, защото шиповете на клонките бяха разположени по такъв начин, че беше невъзможно човек да не се закачи за тях. Малмстром попадна в тази клопка, много по-коварна, отколкото изглеждаше на пръв поглед, и научните му интереси бяха възнаградени с няколко дълбоки и болезнени драскотини. В края на краищата черепът беше изваден и предаден в ръцете на Колби.