Когато Боб се върна, завари Райс да заклинва опорните стълбове за диагоналните греди. На въпроса, защо вече не е на скелето, Кен развеселено отговори:
— Изтървах един болт и едва не улучих баща ми. Той ми каза да слизам долу, преди да съм убил някого. Чете ми конско почти през цялото време, докато те нямаше. Каза или да работя тук, долу, или да ме няма. И освен това ми обясни, че тук е просто невъзможно да изтърва нещо върху някого. Не зная как би реагирал, ако изхвърчи главата на бойния чук, с който набивам клиновете — виждаш ли как се клати?
— Ако не забележи, няма да каже нищо. Ти най-добре вземи да я закрепиш, това не е шега работа!
— Имаш право — Райс пооправи чука и се захвана отново с клиновете.
Боб се огледа наоколо за нещо интересно, с което да се заеме. Известно време помага на баща си, като държеше единия край на рулетката, след това се опита да се включи в пренасянето на петдесеткилограмовите торби с цимент до бъркачките, но беше прогонен на мига. В крайна сметка се захвана с проверката на отделните секции преди поставянето на гредите, като всеки път се изкачваше догоре по една сгъваема стълба с нивелир в ръка и сериозно изражение на лицето. Тази работа беше достатъчно отговорна, за да задоволи изискванията му, не беше особено трудна и най-важното — беше безопасна, за да не се опитва баща му да го отстрани.
Докато работеше, внезапно си спомни, че веднага след училище трябваше да отиде при лекаря за следващия тест. Подобно на всички конспиратори на този свят, на него просто не му идваше наум, че не е нужно да търси обяснения за своите действия. Затова момчето остана на работното си място, като се мъчеше да измисли някакво извинение, така че с тръгването си да не предизвика никакви подозрения у околните. Мъжете може би нямаше да обърнат внимание, но там бяха приятелите му, а дори и да ги нямаше, наоколо се въртяха цял куп дребосъци, които сигурно щяха да любопитстват накъде е тръгнал. Поне Боб си мислеше така.
Фантазиите му бяха прекъснати от Колби, който все още затягаше болтовете по улеите и в този момент се оказа точно над Робърт:
— Я виж! Самият Чарли идва! Мислех си, че Късия е отишъл при него.
Боб погледна надолу към пътя и установи, че Ху е прав. Тероа бавно се изкачваше към строежа. Оттук не можеше да се види изразът на лицето му, но от начина, по който се влачеше, и от отчаяно отпуснатите му рамене Робърт се досети, че младежът вече е бил при доктора. Тежки угризения завладяха ума на младия Кинард. Прищя му се да се изкачи по стълбата и да се скрие върху бетонните блокове, за да избегне неприятната среща. Все пак успя да устои на този панически порив и остана на място.
Чарли вече се беше приближил достатъчно, за да могат да се различат чертите му. Неговото лице беше загубило характерното си весело изражение и сега бе по-скоро безизразно. Той едва-едва отговори на поздравите на изпълнените със завист малчугани, покрай които мина. Мъжете разбраха, че нещо не е наред, и си замълчаха тактично, но думичката такт изглежда беше напълно непозната на Кенет Райс.
Той работеше на десетина метра по-надолу от Боб. Кенет все още набиваше клинове с бойния чук, който изглеждаше несъразмерно голям в неговите ръце, защото момчето беше по-скоро дребно за годините си. Когато Тероа наближи, Райс спря да блъска и го поздрави:
— Здравей, Чарли! Готов ли си за отплаването?
Без да промени изражението на лицето си, Чарли му отвърна с абсолютно равен глас:
— Не заминавам.
— На борда нямат достатъчно легла ли? — това беше доста кървава шегичка и Райс веднага съжали, че се е изплъзнала от устата му, тъй като по принцип беше много дружелюбен и добросърдечен, въпреки че понякога не дообмисляше нещата. Кенет не се извини — просто нямаше време да го направи.
Тероа, както правилно беше предположил Боб, идваше направо от срещата си с д-р Сийвър. Той беше очаквал получаването на работата с месеци, вече цяла седмица планираше тръгването си и което беше най-лошото — беше разтръбил навсякъде, че заминава. Заключението на доктора, че ще трябва да изчака до следващия курс, беше непоносимо тежък удар за младежа. Той не виждаше никаква причина за принудителното забавяне. Мота се безцелно около час и нещо, преди нозете му да го отведат до строежа. Всъщност ако Тероа се беше замислил за миг накъде върви, едва ли щеше да отиде на това място — там просто не можеше да се разминеш от строители и хлапетии, а точно в този момент младежът надали беше особено предразположен към общуване. Колкото повече си мислеше той, толкова по-несправедлива му изглеждаше постъпката на доктора. Шегичката на Райс, която нямаше нищо общо с тактичността и добрия тон, при тези обстоятелства беше доста неблагоразумна.