Той изведнъж замръзна на мястото си, сякаш беше уловил мисълта на Робърт по телепатичен път.
— Боже господи! — най-сетне промълви той. — Малария или не, но кръвта му е наблъскана с микроби, а аз се пуля над микроскопа близо половин час. Боб, момчето ми, наистина ли съм такъв идиот! Както виждам, ти си се досетил още щом ти заговорих за гадинките…
Г-н Сийвър замълча за миг и след това продължи:
— Знаеш ли? Това е като че ли най-добрият тест. Нашето приятелче никога не би оставило такова огромно разнообразие от микроорганизми в кръвта на домакина си. По такъв начин бихме могли да открием местонахождението му. Само да имах някаква причина да взема кръвна проба от всички на острова… Както и да е — остава ни още един заподозрян. Системата на елиминирането засега работи добре.
— Вие още не знаете — каза Боб, когато най-после успя да вземе думата, — но от листата не остана нито един човек. Задрасках Ху, преди да се приберем за вечеря.
Момчето изложи доказателствата и лекарят беше принуден да се съгласи с него.
— Надявам се, че той ще дойде да прегледам ръката му. Ще му взема кръв дори да се наложи да лъжа като циганин. Така, проверихме всички, които подозирахме, и сега е ред на Ловеца да сподели с нас своята хипотеза. Нали така, приятелю?
„Изглежда си прав — отвърна извънземният. — Ако ми дадете възможност да премисля още веднъж нещата през тази нощ, бих могъл да ви представя систематизирано всичко утре сутринта.“
Ловецът съзнаваше, че това отлагане е немотивирано, но той си имаше изключително важна причина да не им казва, че знае къде се намира Дивечът.
ГЛАВА XIX
РЕШЕНИЕТО
Боб нямаше никаква представа за мисловния кипеж, обхванал Ловеца, освен това до времето за лягане оставаха още час-два. Когато пристигна у Малмстром, Хай все още беше там и те се заседяха около леглото на болния до момента, когато майка му им напомни, че приятелят им вече трябва да спи. Въпреки че Робърт участваше активно в разговора, умът му витаеше другаде.
Ловецът твърдеше, че ще доразвие техните идеи и ще начертае нов план на действие. Боб не се сещаше как ще стане това и се чудеше колко ли по-глупав е самият той в сравнение с госта си. Това го потискаше и момчето се опита да мисли за най-вероятния път на Дивеча от мястото на приземяването му, след като Райс и Тероа вече бяха извън всякакво подозрение.
Ловецът също се чувстваше глупаво. Самият той беше подсказал на Боб идеята за сегашния им план. Всъщност още от самото начало извънземният не залагаше много надежди на него, но беше оставил домакина си да доразвие замисъла според собствения си опит и възможности. Всичките им усилия, както и се очакваше, пропаднаха по най-жалък начин — другояче не можеше и да бъде, тъй като детективът беше безнадеждно откъснат от своята цивилизация, която би могла да се нагърби с техническото обезпечаване на подобно дирене и да осигури неговия успешен край. Сега си даваше сметка, че в продължение на няколко дни е пренебрегвал напълно решението на проблема, което само му се е навирало в очите, като дори беше позволил на доктора и на Боб да го изпреварят с няколко крачки.
Добре, че Боб беше попаднал в „капана“ до реката. Ако това не се беше случило, Ловецът щеше да се захване с проверката на Тероа и другите, без да е привлякъл доктора за съюзник, което щеше да означава да отсъства от тялото на домакина си по тридесет и шест часа при проверката на всеки заподозрян. Едва сега извънземният разбираше, че това е щяло да го лиши от главното му оръжие — множеството незначителни следи, на които се беше натъквал всеки ден. Сами по себе си те не означаваха нищо, но взети заедно…
Ловецът изгаряше от нетърпение домакинът му най-после да заспи. Имаше толкова много работа! Очите на момчето бяха затворени и гостът контактуваше с околния свят единствено посредством слуха. Сърдечната дейност на Боб подсказваше, че все още не спи. За хиляден път Ловецът съжали, че не е телепат. Той се чувстваше като зрител на филм, чийто герой върви по неосветена алея — единствено чуваше какво става наоколо.
Това, разбира се, му даваше някаква най-обща картина на околния свят — непрекъснатият шум на разбиващите се на около миля отвъд хълма вълни на прибоя, жуженето на насекомите в гората, тихите шумове, издавани от дребните животинки в клека, рисуваха пред очите му панорамата на нощния остров. По-наблизо се дочуваше разговорът между родителите на момчето, които се изкачваха по стълбата към спалните помещения.