Те тихо си говореха за нещо, но когато доближиха до стаята на Робърт, и двамата замълчаха. Извънземният заключи, че или в разговора им е ставало дума за момчето, или просто не искаха да разбудят сина си. По съвсем съзнателните опити на Боб да изглежда заспал Ловецът се досети, че г-жа Кинард е надникнала в стаята му и е оставила вратата леко открехната, както постъпваше всяка вечер. В следващия момент той чу как наблизо се отвори и захлопна вратата на съседната спалня.
Детективът търпеливо изчака, докато момчето заспи, въпреки че едва се свърташе на мястото си. След като се увери, че Боб е потънал в дълбок сън, той веднага започна да се измъква навън през порите на кожата, които за извънземния бяха широки като вратите на стадион. След това без никакво затруднение протече през завивките и матрака и след две-три минути вече се беше събрал в компактна купчинка под леглото.
Тук поспря за миг да се ослуша, а след това протече до вратата и подаде един псевдопод, снабден със зрителен орган, навън в коридора. Ловецът беше тръгнал лично да провери подозирания от него човек или по-точно домакина, където със сигурност се подвизаваше беглецът — детективът вече не изпитваше никакви съмнения. Той си даваше сметка, че докторът беше съвсем прав, когато изискваше по време на съдбоносната среща Ловецът да притежава необходимото за унищожаването на врага си оръжие, но от друга страна, съзнаваше, че в този план има един много слаб момент — това, че Боб без съмнение, макар и несъзнателно, нееднократно беше издавал неговото присъствие. Всяко по-нататъшно отлагане можеше да се окаже фатално.
В хола беше светло, но не чак толкова, че да предизвиква безпокойство у него. Ловецът се източи в дълга нишка покрай перваза на паркета и след няколко метра се спря, за да се вслуша внимателно в дишането на хората в спалнята. Той с удовлетворение установи, че вече са заспали и не се налага да изчаква повече, след което се вмъкна вътре. Вратата беше затворена, но това не беше никакъв проблем за него — дори и да беше изолирана херметично, все пак на нея имаше ключалка…
Ловецът вече можеше да разпознае дишането на двамата, затова се отправи направо към леглото на заподозряното същество и зае позиция под него. След това внимателно се промъкна по матрака и опипом определи къде се намират краката на обекта. С течение на времето неговата техника се беше усъвършенствала дотолкова, че ако решеше, можеше да проникне в тялото за отрицателно време, но това не влизаше в плановете му. Той просто прокара в тялото на обекта една проучваща тентакула, която спря почти веднага.
Човешката кожа е съставена от няколко отделни пласта, като всеки от тях е образуван от клетки с определени размери и форма — докато в най-долния слой те нарастват, в най-горния умират. Обикновено под тези пластове няма друг, който да е по-фин, по-чувствителен и по-гъвкав от другите. Единственото човешко същество, което със сигурност притежаваше нещо подобно, беше Боб, но Ловецът го беше изградил в тялото му предимно за свои цели. При проникването в г-н Артър Кинард детективът се натъкна на точно такъв пласт, но въобще не се изненада — той го очакваше. Клетките на тази формация също разпознаха тентакулата на преследвача и в продължение на минута-две хванатият на тясно гост на това тяло се опитваше панически да избегне контакта с нея, обаче след като осъзна цялото безсмислие на тези усилия, се отпусна и зачака.
Псевдоподът на Ловеца се разстла по повърхността на специфичния подкожен слой така, че възможно най-голямо количество клетки да са в контакт с другото същество, и „заговори“. Това не беше общуване, което човешко сетиво — било то слух, зрение или някое друго — можеше да долови.
То не беше и телепатично — просто в езика на хората не съществува точно определение на този вид комуникация. Нервните системи на двете същества се бяха проникнали взаимно до степен, която позволяваше мислите и чувствата на едното да преминават директно до „мозъка“ на другото.
Ако диалогът между Ловеца и Дивеча се предадеше с думи, той би звучал приблизително по следния начин:
„Радвам се да те срещна, Убиецо. Искрено съжалявам, че те накарах да чакаш толкова дълго.“
„Познах те, Ловецо. Няма за какво да се извиняваш, още повече пък ако по този начин си решил да се изфукаш. Това, че ме намери, е нищо в сравнение със забавлението, което ми доставяше мисълта, че ти беше необходима половин астрономическа година на тази планета, за да го направиш. Просто не зная какво ти става. Сега вече мога да си представя как си лазил по целия остров — ден след ден, месец след месец, и си обикалял къща след къща, без да постигнеш нещо. Най-накрая се появяваш тук и нищичко не можеш да ми сториш. Искрено ти благодаря, че така мило разнообразяваш дните ми.“