Кен Фолет
Иглата
Въведение
В началото на 1944 г. в немското разузнаване постъпиха данни за струпване на огромна военна сила в Югоизточна Англия. Разузнавателни самолети заснеха казарми, летища и военни кораби в Уош1. Генерал Джордж С. Патън, обут в розовите бричове, които човек не можеше да сбърка, бе забелязан да разхожда белия си булдог. Ефирът гъмжеше от повиквания, прехвърчаха радиограми от полк до полк, немските шпиони в Англия потвърждаваха онова, което се виждаше от въздуха.
Армия, разбира се, нямаше. Корабите бяха от каучук и дъски, казармите си бяха просто декори от снимачна площадка, Патън нямаше и един войник под свое командване, радиограмите съдържаха хитро измислени лъжи, а шпионите бяха все двойни агенти.
Целта беше да се заблуди врагът, че се подготвя десант при Кале, така че в деня на дебаркирането в Нормандия съюзниците да имат на своя страна преимуществото на изненадата.
Беше огромна по мащаби, невероятна операция. Буквално хиляди хора участваха в подготовката й. Щеше да бъде просто чудо, ако никой от Хитлеровите агенти не подушеше какво става.
Имаше ли въобще някакви агенти? По онова време хората си мислеха, че навсякъде гъмжи от хора на така наречената Пета колона. След войната се разпространи митът, че МИ-5 ги бе заловил всичките до Коледа на 1939-а. Истината май беше, че агентите не бяха кой знае колко много и МИ-5 успя да ги пипне почти всичките.
Но и един стигаше да…
Известно е, че германците видяха онова, което трябваше да видят в Ийст Англиа. Известно е също така, че подозираха някаква измама и се помъчиха — доколкото можаха — да открият истината.
Дотук е история. Нататък започва художествената измислица.
И все пак твърде вероятно е да се е случило нещо подобно.
Камбърли, Съри
Юни 1977 г.
„Бяхме заблудили немците почти изцяло — само Хитлер се досети за истината и се поколеба да последва интуицията си…
Първа част
1.
Беше най-студената зима в Англия от четирийсет и пет години насам. Много села бяха откъснати от снега, а Темза замръзна. Един януарски ден влакът от Глазгоу пристигна на лондонската гара Юстън с двайсет и четири часа закъснение. Стана наистина опасно да се движи човек по пътищата при тоя сняг и затъмнения, имаше двойно повече катастрофи и хората се шегуваха, че е по-рисковано да караш „Остин Севън“ по Пикадили през нощта, отколкото да минеш с танк през линията „Зигфрид“.
После дойде пролетта и всичко беше просто прекрасно. Баражни балони се носеха царствено в ясното синьо небе, а войници отпускари флиртуваха с облечените в рокли без ръкави момичета по лондонските улици.
Градът не приличаше много-много на столица на воюваща държава. Имаше някои признаци, разбира се, и те не убягнаха от погледа на Хенри Фейбър, докато въртеше педалите на колелото си от гара Уотърлу в посока Хайгейт: натрупани торби с пясък около важни обществени сгради, укрития в градинките пред къщите, табла с указания за действия при евакуация, инструкции за поведение при въздушна тревога. Фейбър забелязваше такива неща — беше доста по-наблюдателен от средния чиновник, работещ в железниците. Виждаше тълпи деца в парковете и градините и заключаваше, че евакуацията се бе провалила. Не пропускаше и многото коли по шосетата въпреки купоните за бензин и четеше за новите модели, които смятаха да пуснат на пазара производителите на автомобили. Знаеше какво означават нощните смени във фабриките, където само преди месеци едва имаше работа за през деня. И най-вече следеше движението на войските по британските жп линии — нали всичките книжа минаваха през бюрото му. Човек можеше да научи много неща от тях. Днес например бе подпечатал купчина формуляри, които недвусмислено говореха, че се набира нов Експедиционен корпус. Беше съвсем сигурен, че новото попълнение е около 100 000 души и е предназначено за Финландия.
Имаше някои признаци наистина, но всичко беше някак си като на шега. По радиото осмиваха бюрократичността на военновременните разпоредби, в противовъздушните скривалища се пееха разни весели песни, а модните дами носеха противогазите си в чантички, излезли изпод ръцете на най-добрите моделиери. Хората говореха за „Скучната война“ — всичко беше едновременно и внушително, и някак несериозно, като че се прожектираше филм. Всичките предупреждения за въздушна тревога без изключение се бяха оказали фалшиви.