Знаеше си, че тази част от сватбата няма да й хареса. Обичаше шампанско, но хич не си падаше по пилешки бутчета или буци черен хайвер върху квадратни хлебчета, да не говорим за речите и снимките, и сватбарските вицове… Е, можеше да бъде и по-лошо. Ако не беше война, татко щеше да наеме „Албърт Хол“.
Досега девет души я бяха поздравили все с „Дано да нямате никакви проблеми в живота!“, а някакъв чичо с претенции (уви, празни!) за оригиналност, бе заявил: „И ти желая пълна къща с малки палавници!“ Люси беше стиснала безброй ръце и се бе престорила, че не чува подмятания от рода на: „Не бих имал нищо против да облека пижамата на Дейвид тая вечер.“ Дейвид бе произнесъл реч, в която благодари на родителите на Люси, че му дават дъщеря си, а баща й заяви буквално, че вместо да губи дъщеря, печели син. Всичко беше безнадеждно лигаво и глупаво, но човек ги правеше тия неща заради родителите.
Някакъв далечен чичо се зададе, полюлявайки се леко, откъм бара с напитките и Люси с мъка се сдържа да не потрепери. Последва представяне на съпруга.
— Дейвид, това е чичо Норман.
Чичо Норман раздруса кокалестата ръка на Дейвид.
— Е, момчето ми, кога почва службата?
— Утре, сър.
— Ами? А меден месец няма ли да има?
— Само едно денонощие.
— Но нали току-що свърши обучението — така поне ми казаха?
— Да, но аз и преди това можех да летя. Научих се в Кеймбридж. Пък и докато тая война продължава, никой не може да си позволи да държи пилоти на склад. Мисля, че утре вече ще съм във въздуха.
— Стига, Дейвид — промълви тихо Люси, но чичо Норман продължи да досажда.
— На какво ще летиш? — запита той с момчешки ентусиазъм.
— „Спитфайър“. Видях го вчера. Страхотно самолетче. — Дейвид говореше вече с пренебрежението на стар летец за самолетчета и щайги, за къркачка и нощни удари. — Има шест оръдия, вдига триста и петдесет възела и може да направи завой върху носна кърпичка.
— Браво, браво, момчета! Перете ги яката тия от Луфтвафе, а?
— Вчера свалихме шейсет от техните срещу единайсет наши — заяви Дейвид с такава гордост, сякаш сам ги бе поразил всичките. — Оня ден се опитаха да ударят в Йоркшир, знаете, и като я насметохме тая пасмина, та чак до Норвегия — побягнаха като псета с подвити опашки. Без да загубим нито една машина.
Чичо Норман сграбчи Дейвид за рамото с пиянски плам.
— Никога досега толкова много хора не са дължали тъй много на шепа храбреци. Чърчил го каза оня ден.
— Сигурно е имал предвид сметките в стола — усмихна се уж скромно Дейвид.
Люси не беше съгласна така да се обезличават пролятата кръв и разрушението.
— Трябва да тръгваме да се преоблечем, Дейвид — каза тя.
До дома на Люси отидоха в отделни коли. Докато й помагаше да свали сватбената рокля, майка й рече:
— Виж, миличка, не знам какво точно очакваш от брачната нощ, но трябва да ти кажа…
— О, мамо, вече сме 1940 година!
— Чудесно, миличка — поруменя леко майка й. — Но по-нататък ако искаш да поговорим за нещо…
Люси изведнъж осъзна, че тоя разговор коства на майка й голямо усилие, и съжали за острия си отговор.
— Благодаря ти — рече тя и докосна майчината ръка. — Ще си поговорим друг път.
— Тръгвам си тогава. Обади ми се, ако имаш нужда от нещо. — Тя целуна дъщеря си по бузата и излезе.
Люси седна пред тоалетката по комбинезон и започна да се реши. Знаеше точно какво я очаква довечера. Прониза я лека тръпка на доволство — спомни си какво се бе случило.
Беше през юни, една година след като се бяха запознали на някакъв бал с маски. Вече се срещаха всяка седмица и Дейвид бе прекарал част от великденската ваканция при семейството на Люси. Родителите й го одобряваха — беше хубав, умен и възпитан, а и бе човек от тяхната черга, така да се каже. Татко й мислеше, че е май прекалено самоуверен, но според майка й земевладелците говорели така за студентите вече шестстотин години, а тя самата била убедена, че Дейвид ще бъде добър с жена си, което в крайна сметка било най-важното. Така през юни Люси отиде да прекара една събота и неделя в дома на Дейвид.
Квадратната къща, построена по времето на кралица Виктория, беше копие на селско имение от XVIII век, имаше девет спални и тераса с чудесен изглед. Люси бе поразена най-много от факта, че хората, засадили градината, са знаели, че когато тя разцъфти в пълната си красота, те отдавна ще бъдат мъртви. Всичко беше много непринудено и следобед двамата млади пиха бира на терасата, под топлите лъчи на залязващото слънце. Тогава Дейвид й каза, че е приет в школата на кралските ВВС заедно с още четирима приятели от университетския любителски клуб. Искаше да стане летец-изтребител.