— За какво говорите? — изхриптя той. — Какво става тук?
— Вие сте Хайнрих Рудолф Ханс фон Мюлер-Гюдер. — Блогс го изправи на крака. — Роден в Олн на двайсет и шести май 1900 година, известен още под името Хенри Фейбър, полковник от немското разузнаване. В рамките на три месеца ще бъдете обесен за шпионаж, освен ако не се окажете по-полезен за нас жив, отколкото мъртъв. Докажете, че ще ни бъдете полезен, полковник Мюлер-Гюдер!
— Не! — извика мъжът. — Не, не… Аз съм крадец, не шпионин. Моля ви! — Той се опита да се изплъзне от вдигнатия юмрук на Блогс. — Мога да го докажа…
Блогс го удари отново и Кинкейд се намеси за втори път.
— Чакайте… Добре, Фредрикс, ако така се казвате наистина — докажете, че сте крадец.
— Миналата седмица отараших три къщи на Джубили Кресънт — задиша тежко мъжът. — Взех около петстотин лири от едната и разни бижута от втората — диамантени пръстени и някакви перли, а от последната тъй и не можах нищо да чопна заради кучето… Трябва да ми вярвате, че казвам истината… Сигурно са се обадили в полицията, нали? О, Господи…
— Всичките кражби наистина са извършени — кимна Кинкейд и погледна към Блогс.
— Може да е прочел за тях във вестниците.
— Третата не беше спомената.
— Може да ги е извършил… и пак да е шпионин. И шпионите могат да крадат. — Блогс се чувстваше ужасно.
— Но това е било миналата седмица — вашият човек е бил тогава в Лондон, нали така?
Блогс замълча за минута. После изруга прочувствено: „Да върви на майната си!“ — и излезе.
Питър Фредрикс вдигна окървавеното си лице към Кинкейд.
— Кой е тоя бе, да не е от скапаното им Гестапо?
— Имаш късмет, че не си оня, дето го търсят — взря се безизразно в него Кинкейд.
— Е? — запита в слушалката Годлиман.
— Фалшива тревога. — Гласът на Блогс прекъсваше, нещо непрекъснато пукаше по линията. — Някакъв дребен обирджия, който случайно носи кама и прилича на Фейбър…
— Значи пак сме там, откъдето тръгнахме… — рече Годлиман.
— Споменахте нещо за някакъв остров.
— Да. Островът на бурите — намира се на около десетина мили от брега, източно от Абърдийн. Ще го намериш на някоя голяма карта.
— Откъде си сигурен, че е там?
— Не съм сигурен. И трябва да проверим всяка друга възможна следа — градчета, морския бряг, какво ли не. Но ако е откраднал оная лодка…
— „Мари Втора“…
— Да. Ако я е откраднал, значи срещата с подводницата е някъде в района около острова. И ако това е вярно, тогава или се е удавил, или е намерил убежище на острова…
— Да, звучи логично…
— Какво е времето там при вас?
— Все същото.
— Как мислиш, ще можеш ли да стигнеш до острова с голям кораб?
— Предполагам, че може да се издържи на всякаква буря, ако корабът е достатъчно голям. Но на тоя остров не може да се очаква да има кой знае какво пристанище, нали така?
— Ще трябва да я провериш тая работа, но ми се струва, че си прав. Слушай сега… до Единбург има военновъздушна база, така че, докато стигнеш там, ще им се обадя да приготвят един самолет-амфибия на твое разположение. Излиташ веднага щом бурята започне да отслабва. И нареди на бреговата охрана да бъде готова за незабавни действия — не съм сигурен кой ще намери Фейбър пръв.
— Ако подводницата също изчаква бурята, явно тя ще бъде първа — рече Блогс.
— Прав си. — Годлиман запали цигара — трябваше време, за да му хрумне нещо ново. — Добре де, може да изпратим една корвета да обикаля острова и да следи за повикването на Фейбър. И щом бурята поспре, от нея ще изпратят лодка на острова.
— А какво ще кажеш за няколко изтребителя?
— Да, добре. Само дето и те, като теб, ще трябва да чакат да се оправи времето.
— Е, тая буря не може да продължи още дълго.
— Какво казват метеоролозите в Шотландия?
— Поне още един ден. Ама недей забравя, че щом ние сме вързани, и той също не може да мръдне.
— Ако е там.
— Да.
— Добре — рече Годлиман. — Ще изпратим корвета, ще вдигнем на крак бреговата охрана, ще пратим и изтребители, и самолет-амфибия. А ти тръгвай. Обади ми се от Розит. И внимавай.
— Добре.
Годлиман затвори. Забравената в пепелника цигара бе догоряла до съвсем мъничък фас.