29.
Легнал на една срана, джипът изглеждаше и внушителен, и безпомощен, като някакъв ранен слон. Моторът се бе задавил. Фейбър го бутна с все сила и той величествено се изправи на четири колела. Не бе пострадал сериозно от борбата, водена в него. Брезентовият покрив, разбира се, беше унищожен, разрезът от ножа на Фейбър се бе превърнал в надлъжен процеп от единия до другия край. Страничната броня, която се бе забила в земята и го бе спряла, се бе смачкала. Фарът от тая страна бе счупен. И прозорецът над него се бе пръснал от изстрела. По някакво чудо предното стъкло бе останало здраво.
Фейбър се покатери на седалката на шофьора, изключи от скорост и завъртя стартера. Моторът превъртя един път и угасна. Той опита пак и колата запали. Фейбър изпита облекчение — просто не би издържал на дългия път обратно.
Той не потегли веднага. Оглеждаше раните си. Внимателно докосна десния си глезен — подуваше се все повече. Вероятно си бе счупил някоя кост. Добре, че джипът беше конструиран за човек без крака, защото Фейбър не би могъл да натисне спирачката. Цицината на главата му беше огромна — поне колкото топка за голф, и когато я пипна, усети по ръката си кръв. Огледа лицето си в огледалото — цялото беше нарязано и натъртено, като на загубил мача боксьор.
Бе оставил мушамата си в къщата и якето и комбинезонът му бяха прогизнали от дъжда и целите в кал. Трябваше бързо да се стопли и изсуши.
Фейбър хвана здраво кормилото и пареща болка прониза ръката му; разбира се, бе забравил откъснатия нокът. Той го погледна — беше най-неприятната му рана. Щеше да се наложи да кара с една ръка.
Потегли бавно и се озова на пътя — поне така се надяваше. Нямаше опасност човек да се загуби на тоя остров — трябваше само да кара по ръба на платото и щеше да стигне до къщата на Люси.
Но трябваше да измисли и някаква лъжа, за да й обясни какво бе станало със съпруга й. Тя не би могла да чуе изстрела от толкова далеч, сигурен беше в това. Можеше, разбира се, да й каже истината — тя нищо не би могла да направи. Но ако почнеше да му създава проблеми, щеше да се наложи да я убие, а мисълта за това му беше противна. Карайки бавно досами скалите през проливния дъжд и виещия вятър, той се зачуди на това ново усещане — май се колебаеше. За първи път изпитваше нежелание да убие някого. Не че беше човек без морал, напротив. Той беше стигнал до заключението, че смъртта от неговата ръка е равнозначна на смъртта на бойното поле, и чувствата му следваха изводите, направени от разума. Разбира се, винаги, след всяко убийство, реагираше физически, повръщаше, но това беше нещо неразбираемо на което просто не обръщаше внимание.
И така, защо не искаше да убие Люси?
Реши, че чувството е същото като онова, което го накара да изпрати погрешни данни на Луфтвафе за катедралата „Сейнт Пол“, някакъв непреодолим импулс да запази нещо истински красиво. Тя беше невероятно създание, изпълнено с прелест и изтънченост — просто произведение на изкуството. Фейбър можеше да живее с представата за себе си като убиец, но не и като рушител на красотата. Странен начин на разсъждение, заключи той веднага щом му хрумна тази мисъл. Но пък и шпионите са по правило страни хора.
Той се замисли за някои от агентите, които Абверът бе вербувал заедно с него: северният гигант Ото, който изрязваше нежни фигурки от хартия като японците и мразеше жените; хитрото математическо генийче Фридрих, което подскачаше при всяка сянка и изпадаше в депресия, ако загубеше партия шах; Хелмут, който обичаше да чете книги за робството в Америка и скоро се прехвърли в SS… все различни хора, все чудаци. По това единствено си приличаха.
Фейбър караше все по-бавно и по-бавно, дъждът и мъглата ставаха все по-непроницаеми. Той взе да се безпокои да не падне в пропастта. Беше му страшно горещо и същевременно го разтърсваха тръпки. Осъзна, че беше говорил на глас за Ото, Фридрих и Хелмут, и разпозна симптомите на приближаващия делириум. Направи усилие да се съсредоточи върху това да кара по права линия. Воят на вятъра следваше някакъв почти хипнотизиращ ритъм. В един момент Фейбър осъзна, че седи неподвижно и се взира в морето — нямаше представа колко време е стоял така.
Сякаш бяха минали часове, когато съзря къщата на Люси. Той се насочи към нея. „Да не забравя да дръпна спирачката, преди да се ударя в стената“, мина му през ума. На прага стоеше някаква фигура и се взираше в него през дъжда. Трябваше да запази контрола върху себе си, докато й съобщи онази лъжа. „Да не забравя, да не забравя…“