Преди да хвърли разрязаните дрехи, Люси прерови джобовете му. Нямаше кой знае какво — малко пари, документите му, кожен портфейл и кутийка с фотофилмче. Тя подреди всичко на купче на полицата над камината, до рибарския му нож. Трябваше да му даде от дрехите на Дейвид.
Остави го и се качи горе да види Джо. Момченцето беше заспало върху мечето, простряло настрани ръчички. Тя го целуна по нежната бузка и подпъхна одеялцето от двете страни, после излезе навън и откара джипа в хамбара.
Люси си наля едно питие в кухнята, после се върна в дневната, седна и се загледа в Хенри. Искаше й се той да се събуди и пак да се любят.
Когато Хенри се събуди, беше почти полунощ. Той отвори очи и по лицето му пробягнаха всички ония изражения, които тя вече добре познаваше — първо страхът, после подозрителното оглеждане на стаята и накрая отпускането.
— От какво се страхуваш, Хенри? — попита го тя импулсивно.
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Винаги изглеждаш изплашен, когато се събуждаш.
— Не знам — сви рамене той. Движението сякаш му причини болка. — Господи, целият съм смазан.
— Ще ми кажеш ли какво стана?
— Да, ако ми сипеш малко коняк.
— Можеш да вземеш от дрехите на Дейвид — рече тя и извади коняка от бюфета.
— След малко… освен ако не те притеснявам.
— Напротив, приятно ми е да те гледам така — засмя се тя и му подаде чашата.
— Какво стана с дрехите ми?
— Трябваше да ги разрежа. Изхвърлих ги.
— Не и документите ми, надявам се — усмихна се той, но зад усмивката прозираше и друго чувство.
— На полицата са — посочи тя с ръка. — Ножът за чистене на риба ли е?
Той опипа лявата си ръка току над китката, където беше стоял калъфът.
— Нещо подобно — рече той. Изглеждаше напрегнат за момент, после с усилие се отпусна и отпи от чашата.
— Колко е хубаво.
— Е? — рече тя след малко.
— Какво?
— Как успя да загубиш съпруга ми и да ми счупиш джипа?
— Дейвид реши да остане при Том за през нощта. Някакви овце се бяха заклещили на едно място, наречено Клисурата…
— Знам я.
— … та шест или седем си бяха изпотрошили краката. Сега всичките са в кухнята на Том и ги превързват. Дигат страхотен шум. Както и да е, Дейвид предложи аз да се върна и да ти кажа, че ще остане там. Не знам точно как успях да я обърна. Не познавам колата, а път всъщност няма, ударих се в нещо, влязох в някакъв коловоз и джипът се обърна на една страна. Останалото… — Той сви рамене.
— Сигурно си карал доста бързо — беше в ужасно състояние, като пристигна.
— Трябва да съм се ударил вътре. Да бе, праснах си главата, изкълчих си глезена…
— Счупи си нокътя, израни си лицето и едва не се разболя от пневмония. Трябва да си предразположен към нещастни случаи.
Той стъпи на пода, изправи се и отиде до полицата.
— Но се възстановяваш наистина невероятно бързо — рече тя.
Той привързваше ножа към ръката си.
— Ние, рибарите, сме много здрави. Къде са ония дрехи?
— За какво са ти дрехи? — застана до него тя. — Време е за лягане.
Той я притегли към себе си, притисна я до голото си тяло и я целуна. Тя поглади бедрата му.
След малко той я пусна, взе нещата си от полицата, хвана Люси за ръка и накуцвайки, я поведе нагоре. Беше време за лягане.
30.
Широкият бял аутобан се виеше през долините на Бавария и изчезваше нагоре в планините. Фелдмаршал Герд фон Рундщед се беше облегнал кротко и уморено на задната кожена седалка на генералщабния мерцедес. На шейсет и девет години той обичаше много шампанско и не чак толкова Хитлер. Слабото му, мрачно лице носеше отпечатъците на може би най-дългата и най-непостоянна кариера в хитлеристката армия: бяха го уволнявали позорно толкова пъти — дори беше забравил колко точно, но фюрерът го връщаше обратно.
Докато колата минаваше през селцето Берхтесгаден, основано някъде през XVI век, той се запита защо винаги се връща при Хитлер, щом фюрерът му прости. Парите не означаваха нищо за него, беше вече стигнал до най-високия чин, военните отличия не се ценяха в Третия райх, а той лично бе убеден, че чест и слава в тази война не могат да се спечелят.
Рундщед пръв бе нарекъл Хитлер „ефрейторът от Бохемия“. Дребосъкът нямаше представа от немската военна традиция, нито пък от военна стратегия въпреки отделните му проблясъци на вдъхновение. Ако разбираше нещо, нямаше да започва война, която не може да бъде спечелена. Рундщед беше най-добрият войник на Германия — и го бе доказал в Полша, Франция и Русия, но не се надяваше на победа.