И въпреки всичко той не желаеше да има нищо общо с групичката генерали, които — знаеше точно — заговорничеха да свалят Хитлер. Затваряше си очите, но онази „Fahneneid“, кървавата клетва на немския воин, беше твърде силна, за да му позволи да се присъедини към тях. И това, поне така му се струваше, беше причината да продължава да служи на Третия райх. Права или не, неговата родина беше в опасност и той нямаше друг избор, освен да я защищава. „Аз съм като стар кавалерийски кон — помисли си той, — просто ще ме е срам да си остана у дома“.
Сега командваше пет армии на Западния фронт, с милион и половина войници и офицери. Е, не представляваха силата, за която можеше да се мечтае — някои дивизии едва ли бяха нещо повече от лазарети за инвалиди от Източния фронт, оръжието не достигаше и сред низшите чинове имаше много военни от чужд произход. И все пак Рундщед можеше да спре съюзниците да навлязат във Франция, ако разположеше силите си достатъчно добре.
Именно този въпрос щяха да обсъждат сега с Хитлер.
Колата се заизкачва по Келщайнщрасе. Пътят свършваше пред огромна бронзова врата в самата планина Келщайн. Есесовецът на входа натисна някакво копче, вратата забръмча, отвори се и колата навлезе в дълъг, облицован с мрамор тунел, осветен от бронзови фенери. В края на тунела шофьорът спря, Рундщед се отправи към асансьора и се настани на кожената седалка — очакваше го изкачване от четиристотин стъпки до Адлерхорст, Орловото гнездо.
В преддверието Ратенхубер взе пистолета му и го остави да чака. Рундщед огледа с безразличие колекцията от порцелан на Хитлер и си повтори наум онова, което щеше да каже.
След няколко минути русият адютант се върна и го въведе в заседателната зала.
Тя му напомняше за някакъв замък от XVIII век. По стените висяха картини с маслени бои и гоблени, имаше бюст на Вагнер и огромен часовник, а отгоре му бе кацнал бронзов орел. От широкия прозорец се откриваше наистина забележителна гледка — виждаха се хълмовете на Залцбург и най-високият връх на Унтерсберг, планината, в която, според легендата, лежеше тялото на Фридрих Барбароса; императорът чакаше подходящия момент да стане от гроба и да спаси отечеството. Вътре на дървените селски столове седяха само трима щабни офицери: адмирал Теодор Кранке, командващ флота на Западния фронт, началник-щаб генерал Алфред Йодл и адмирал Карл Йеско фон Путкамер, адютантът на Хитлер.
Рундщед поздрави; поканиха го да седне. Прислужник донесе чиния със сандвичи с хайвер и чаша шампанско. Хитлер стоеше до големия прозорец и гледаше навън, скръстил ръце отзад. Без да се обръща, той изведнъж рече:
— Рундщед е променил мнението си. Сега е съгласен с Ромел, че съюзниците ще дебаркират в Нормандия. Инстинктът ми го подсказваше през цялото време. Кранке обаче още държи на Кале. Рундщед, кажете на Кранке как стигнахте до този извод.
Рундщед преглътна хапката си и се закашля, прикривайки уста с ръка.
— Две неща се случиха напоследък: получи се нова информация и разсъжденията ми тръгнаха в нова посока — започна той. — Първо информацията. Последните сведения за бомбардировките на съюзниците във Франция показват съвсем недвусмислено, че главната им цел е да унищожат всички мостове на Сена. И така, ако десантът е при Кале, Сена няма никакво значение за бойните действия. Но ако нахлуят в Нормандия, всичките ни тилови части трябва да преминат Сена, за да стигнат до зоната на конфликта.
И второ, разсъжденията ми. Замислих се как бих извършил този десант, ако аз командвах съюзническите сили. И стигнах до извода, че непосредствената ми задача ще е да си осигуря предмостие, през което да прехвърля скоростно войници и продоволствие. Следователно първият удар трябва да бъде извършен там, където има голямо и удобно пристанище. Естествено би било човек да се спре на Шербург. Но посоката на бомбардировките и логиката на военната стратегия сочат към Нормандия — завърши той, вдигна чашата си и я изпи до дъно. Прислужникът се доближи и я напълни отново.
— Всички данни от разузнаването водят към Кале — рече Йодл.
— И току-що екзекутирахме началника на Абвера като предател — прекъсна го Хитлер. — Убедихте ли се, Кранке?
— Не — заяви адмиралът. — И аз съм си мислил как бих провел десанта, ако бях от другата страна, но в тези си разсъждения съм използвал редица фактори от военноморски характер, които нашият колега Рундщед навярно не би разбрал. Убеден съм, че те ще нападнат под прикритието на тъмнината, на лунна светлина, когато приливът е в най-високата си точка, за да преминат над подводните баражи на Ромел, далеч от скалисти брегове, подводни камъни и силни течения. Нормандия ли? Никога.