— Добро утро — прозвуча плътният глас на Хенри до нея.
— Добро утро — извади пръстче от устата си Джо, обърна се и излезе от стаята.
— По дяволите, по дяволите наистина! — изруга Люси.
Хенри се смъкна надолу в леглото, докато лицето му се изравни с нейното, и я целуна. Ръката му се плъзна между бедрата й и я стисна фамилиарно.
— Престани, за Бога! — отблъсна го тя.
— Защо?
— Джо ни видя.
— И какво от това?
— Той може да говори, нали знаеш! Рано или късно ще каже нещо на Дейвид. Какво ще правя сега?
— Не прави нищо. Има ли някакво значение?
— Разбира се, че има.
— Не виждам защо, при неговото състояние. Не трябва да се чувстваш виновна.
Люси изведнъж осъзна, че Хенри въобще няма представа от този ужасно заплетен възел от задължения, преданост и лоялност, който всъщност представляваше един брак. Всеки брак и особено нейният.
— Не е толкова просто — рече тя.
Люси се надигна от леглото, прекоси площадката и отиде в собствената си спалня. Навлече бельото си, панталон и пуловер, после си спомни, че бе изхвърлила всичките дрехи на Хенри и че трябва да му даде нещо на Дейвид. Тя намери бельо и чорапи, вълнена риза и пуловер, и най-накрая — на дъното на един куфар — чифт панталони, чиито крачоли не бяха срязани до коленете и зашити. През цялото време Джо я наблюдаваше мълчаливо.
Тя ги отнесе в другата стая. Хенри бе отишъл в банята да се бръсне.
— Дрехите ти са на леглото — викна му тя през вратата.
После слезе долу, запали печката в кухнята и сложи съд с вода да се топли. Реши да свари яйца за закуска. Изми лицето на Джо, среса го и бързо го облече.
— Много си послушен тая сутрин — усмихна се тя лъчезарно. Синът й не отговори.
Хенри слезе долу и седна на масата така естествено, сякаш го беше правил всяка сутрин в продължение на години. Люси се чувстваше много странно — той седеше срещу нея, облечен в дрехите на Дейвид, а тя му подаваше свареното яйце и препечените филийки.
— Моят татко умрял ли е? — запита Джо изведнъж.
Хенри погледна детето и не каза нищо.
— Не приказвай глупости! — рече Люси. — Той е при Том.
Джо не й обърна внимание и каза на Хенри:
— Ти си облякъл дрехите на моя татко и взе и мама. Ти ли ще ми ставаш татко сега?
— От устата на бебета и кърмачета… — промърмори Люси.
— Не ми ли видя дрехите снощи? — попита Хенри. Джо кимна. — Добре, тогава ти е ясно защо трябваше да взема от дрехите на татко ти. Ще му ги върна, като си взема моите.
— А ще върнеш ли и мойта майка?
— Разбира се.
— Изяж си яйцето, Джо — рече Люси.
Детето натъпка уста, привидно доволно. Люси се загледа през кухненския прозорец.
— Лодката няма да дойде днес — каза тя.
— Радваш ли се? — попита я Хенри.
— Не знам.
Люси не беше гладна. Изпи чаша чай, докато Джо и Хенри закусваха. После Джо се качи горе да си играе, а Хенри вдигна масата. Докато слагаше чиниите в умивалника, той попита:
— Да не би да се страхуваш, че Дейвид ще ти стори нещо? Физически?
Тя поклати отрицателно глава.
— Трябва да го забравиш — продължи Хенри. — И без това смяташе да го напуснеш. Защо тогава ще ти пука дали знае, или не?
— Той е мой съпруг. Това все пак има някакво значение. А че като съпруг е бил… еди-какво си… не ми дава правото да го унижавам.
— Мисля, че ти дава правото да не се интересуваш дали той се чувства унизен, или не.
— Тук логиката няма значение. Става въпрос аз какво изпитвам.
Той вдигна безпомощно ръце.
— Я тогава по-добре да прескоча до Том да видя дали твоят съпруг иска да се върне. Къде са ми ботушите?
— В дневната. Ще ти донеса якето. — Тя се качи горе и взе старата ловна шуба на Дейвид от гардероба. Беше от фин синьо-зелен туид, много елегантна, с рязана талия и джобове. Люси бе сложила кожени кръпки на лактите, за да я запази — човек вече не можеше да си купи такива дрехи. Тя я отнесе в дневната. Хенри се обуваше. Бе вързал левия ботуш и сега внимателно вкарваше ударения си крак в другия. Люси коленичи да му помогне.
— Отокът е спаднал — рече тя.
— Дяволският глезен още ме боли.
Нахлузиха ботуша и измъкнаха връзките. Хенри се изправи предпазливо.
— Добре е — заяви той.
Люси му помогна да облече шубата. Беше му малко тясна в раменете.