— Нямаме друга мушама — рече тя.
— Тогава ще се намокря. — Той я притегли към себе си и я целуна грубо. Люси обви ръце около него и го притисна силно.
— Карай днес по-внимателно — заръча тя.
Той се усмихна, кимна, целуна я отново — този път съвсем леко, и излезе. Люси го гледаше как куцука към хамбара. После застана до прозореца и го видя как пали джипа, изкатери се по наклона и изчезна. Когато се скри от погледа й, тя усети облекчение, но и някаква празнота.
Започна да оправя къщата — леглата, чиниите, боклука, но без желание. Беше неспокойна. И отново се запита какво да прави с живота си, и отново старите доводи „за“ и „против“ тръгнаха в познатата насока. Не можеше да мисли за нищо друго. Къщата пак взе да я притиска отвсякъде. Някъде навън беше широкият свят, свят на войни и геройства, изпълнен с цветове и хора, милиони хора — и на нея й се искаше да е сред тях, да се среща с нови личности, да посещава нови градове, да слуша музика. Люси пусна радиото, но и това се оказа напразно — от новините се почувства само още по-изолирана. Говореха за бойните действия в Италия, снабдяването с купони малко се беше пооправило, лондонският убиец още беше на свобода, Рузвелт бе държал реч. Санди Макфърсън започна да свири на орган и Люси го изключи. Нищо от казаното не бе достигнало до нея, тя не живееше в този свят.
Идеше й да закрещи.
Трябваше да излезе навън въпреки времето. Нещо като символично бягство… Разбира се, не каменните стени на къщата я държаха затворена, но символичното действие бе по-добро от нищо. Тя се качи горе да вземе Джо и едва го убеди да се раздели с полка оловни войничета. После го облече добре и го уви в мушамичката му.
— Защо излизаме? — попита той.
— Да видим дали ще дойде лодката.
— Ти каза, че днес няма да идва.
— За всеки случай.
Сложиха си яркожълти качулки на главите, завързаха ги и излязоха навън.
Вятърът я блъсна и Люси се олюля. За секунди само лицето й се намокри така, сякаш го бе потопила в легена, а краищата на косите й, стърчащи изпод шапката, залепнаха безжизнено по бузите и раменете. Джо изпищя от удоволствие и скочи в една локва.
Те тръгнаха по ръба на платото над залива. Под тях огромните вълни се блъскаха неистово о скалите. Бурята бе изтръгнала водорасли и всякаква подводна растителност от Бог знае какви дълбини и ги бе нахвърляла по пясъка и скалите. Майка и син се унесоха в безкрайното движение на водата. Беше им се случвало и преди — морето им действаше хипнотизиращо и на двамата, и след това Люси никога не можеше да каже колко време са прекарали така, взрени мълчаливо в играта на вълните.
Но този път магията бе нарушена от нещо, което видя. Отначало то проблесна в браздата между две вълни така бегло, че тя не можа да разбере дори какво е на цвят. Толкова беше малко и толкова далеч, че тя веднага се усъмни дали въобще го има. Взря се по-внимателно, но не го видя и погледът й се плъзна обратно към залива и малкия пристан, върху който ту се трупаше плавей, ту вълните го отнасяха обратно във водата. Щом утихнеше бурята, през първия хубав ден щяха да дойдат с Джо на плажа да видят какви съкровища е изхвърлило морето. Щяха да съберат камъчета в невероятни цветове, парчета дърво с незнаен произход, огромни раковини, изкривени и ръждясали метални отломки.
Нещо проблесна отново, този път много по-близо, и се задържа пред погледа й поне няколко секунди. Беше яркожълто, като техните мушами. Тя се взря в него през стената от дъжд, но не можа да определи формата му, преди то да изчезне отново. Сега течението го носеше по-близо, както довличаше всичко в залива, изхвърляйки целия си боклук на пясъка като мъж, който изпразва джобовете на панталоните си на масата.
Беше наистина мушама — видя я добре, когато морето я повдигна на гребена на вълната и я показа за трети и последен път. Вчера Хенри се беше върнал без мушама, но как се бе озовала във водата? Вълната се разби в пристана и я захвърли на мокрите дъски на рампата. Люси изведнъж осъзна, че това не е мушамата на Хенри, защото притежателят й бе още в нея. Вятърът отнесе ужасения й вик, така че дори тя не чу собствения си глас. Кой беше той? Откъде беше дошъл? Друга лодка ли се бе разбила?
Хрумна й, че може да е още жив. Трябва да отиде да види. Тя се наведе и викна в ухото на Джо:
— Стой тука… не мърдай… не се движи! — После се затича надолу по рампата.
Беше стигнала до средата на пътя, когато чу стъпки зад себе си. Джо тичаше след нея. Рампата беше тясна и хлъзгава, и твърде опасна. Люси спря, обърна се и гушна детето на ръце.