— Непослушно момче, казах ти да стоиш горе! — Тя погледна тялото долу, после вдигна глава към върха, там, където беше безопасно и сигурно, поколеба се за миг, обзета от болезнена нерешителност, съзна, че морето ще отнесе тялото всеки момент, и продължи надолу, стиснала в ръцете си Джо.
Една по-малка вълна покри тялото и когато водата се отдръпна, Люси видя, че това е мъж, престоял във водата достатъчно дълго, за да се подуят и изкривят чертите му до неузнаваемост. Което означаваше, че е мъртъв. Не можеше да направи нищо за него, а нямаше намерение да рискува собствения си живот и този на сина си за някакъв труп. Беше готова да се обърне, когато нещо в подутото лице й се стори познато. Тя се взря в него и изведнъж съзря под ужасната маска истинското лице. Обзе я невероятен, парализиращ ужас, сърцето й сякаш спря и тя пошепна:
— Не, Дейвид, не!
Забравила за опасността, тя пристъпи напред. Около коленете й се разби друга вълничка и напълни гумените й ботуши със солена пяна и вода, но тя въобще не усети. Джо се извъртя в ръцете й, за да погледне напред.
— Не гледай! — изкрещя тя в ухото му и притисна лицето му към рамото си. Той заплака.
Люси коленичи до тялото и докосна с ръка страшното лице. Дейвид беше. Нямаше никакво съмнение. Беше мъртъв, и то от доста време. Тласкана от някаква непреодолима нужда да бъде абсолютно сигурна, тя повдигна мушамата и се взря в чуканите на краката му.
Не можеше да възприеме, че е мъртъв. Бе желала донякъде смъртта му наистина, но поради чувството за вина и от страх да не открие изневярата й. Мъка, ужас, облекчение пропърхаха в съзнанието й като птици, които не искат да кацнат.
Би останала там, без да се помръдне, но следващата вълна беше прекалено голяма. Ударът я повали на дъските и тя нагълта солена вода. Едва успя да задържи Джо в ръцете си и да се закрепи на рампата, а когато прибоят се отдръпна, тя се изправи на крака и затича, бързайки да се отдалечи по-скоро от лакомите лапи на морето.
Люси извървя целия път догоре, без да се обръща. Когато стигна до място, откъдето се виждаше къщата, забеляза, че джипът е там. Хенри се бе върнал.
Притиснала Джо към себе си, тя се затича, препъвайки се. Копнееше да сподели болката си с Хенри, да почувства ръцете му около себе си, да го накара да я утеши. Неравни хлипове раздираха гърдите й, сълзите по лицето и се смесваха с дъждовните капки. Тя мина отзад, втурна се в кухнята и пусна доста грубо Джо на пода.
— Дейвид реши да остане още един ден при Том — заяви небрежно Хенри.
Тя се взря в него недоумяващо, съзнанието й отказваше да приеме тези думи; после, макар все още да отказваше да повярва, разбра.
Хенри бе убил Дейвид.
Заключението просто се стовари върху нея, заби се като юмрук в стомаха й и я преви на две, частица от секундата по-късно последваха и причините. Корабокрушението, ножът със странна форма, с който Хенри не се разделяше, изпотрошеният джип, съобщението по радиото за лондонския убиец — изведнъж всичко си дойде на мястото, някой подхвърли парчетата нагоре във въздуха и колкото и невероятно да изглеждаше, мозайката изцяло се подреди.
— Не гледай така учудено! — усмихна се Хенри. — Имат доста работа, а аз, признавам си, не настоявах много да се върне с мен.
Том. Трябва да иде при Том. Той сигурно знае какво да правят, ще я защити — и нея, и Джо, докато дойде полицията. Той имаше куче и пушка.
Страхът й беше примесен с малко тъга, с капчица копнеж по оня Хенри, в когото бе повярвала, в когото почти се бе влюбила; той явно не съществуваше, тя просто си го бе измислила. Вместо добрия, силен и нежен мъж, пред себе си тя видя чудовище, което седеше до масата, усмихваше се и спокойно изричаше лъжи от името на съпруга, когото бе убило.
Люси си наложи да не трепери. Хвана Джо за ръката и излезе от кухнята, мина през антрето и входната врата, качи се в джипа, сложи Джо до себе си и запали мотора.
Но Хенри беше там, поставил небрежно крак на страничното стъпало, стиснал ловната пушка на Дейвид в ръка.
— Къде отиваш?
Ако потеглеше, той можеше да стреля. Какво го бе накарало да вземе пушката в къщата този път? Може би инстинктът? Тя самата би рискувала, но не можеше да излага на каквато и да било опасност Джо.
— Просто прибирам джипа.
— И Джо трябва да ти помага?
— Той обича да се вози. Я не ме подлагай на кръстосан разпит!
Той сви рамене и се дръпна.