— Ама ти не знаеш ли? Ние сме гвоздеят на съюзническия десант. — Клечо обърна десетка, взе поп и заяви: — Плащай, двайсет и едно.
— Какъв е тоя бе, някой дезертьор ли? — продължи Смит. — Ако питаш мен, това си е работа на военната полиция, не е за нас.
— Ще ти кажа какъв е. — Клечо размеси картите. — Избягал военнопленник…
Разнесоха се дюдюкания.
— Добре, добре де, не ми обръщайте внимание. Но като го хванем, чуйте му акцента. — Той хвърли картите. — Я слушайте, какви лодки ходят до Острова на бурите?
— Само бакалинът — обади се някой.
— Значи единственият начин да се върне тук е с неговата лодка. Военната полиция просто трябва да изчака Чарли да тръгне натам и да го заловят оня, когато слиза на пристанището. Няма никакъв смисъл ние да седим тук, да чакаме да вдигнем котва и да хукнем натам, щом се оправи времето, освен… — Той млъкна мелодраматично. — Освен ако няма друг начин да се измъкне от острова.
— Какъв например?
— Ами с подводница например.
— Дрън-дрън! — рече Смит. Другите просто се изсмяха.
Клечо раздаде по още една ръка. Тоя път Смит спечели, всички останали загубиха.
— Спечелих цял шилинг — заяви Клечо. — Май че е време да се пенсионирам и да си ида в оная уютна малка къщичка в Девън. Ние, разбира се, няма да го хванем.
— Дезертьора ли?
— Военнопленника.
— Защо пък не?
— Я си размърдай мозъка — почука по главата си Клечо. — Когато бурята утихне, ние ще сме тук, а подводницата — на дъното на залива до острова. И кой ще стигне пръв? Швабите!
— Тогава защо го правим? — запита Смит.
— Защото ония, дето ги дават заповедите, не са толкова умни, колкото вашия приятел Алфред Париш. Смейте се, смейте се. — Той раздаде отново картите! — Залагайте. Ще видите, че съм прав. Какво е това, Смити, едно пени? Я гледай, че не се ядосвай така бе, момче. Знаете ли какво, басирам се на пет към едно, че ще се върнем от Острова на бурите с празни ръце. Кой ще се обзаложи? Десет към едно? А? Десет към едно?
— Няма желаещи — рече Смит. — Я давай картите.
Клечо започна да раздава.
Взводният командир Питъркин Бленкинсоп (той се бе опитал да съкрати Питъркин на Питър, но подчинените му някак си винаги научаваха истинското му име) седеше изправен като бастун пред картата и обясняваше на аудиторията.
— Изпращаме групи от по три машини — започна той. — Първите три ще излетят, щом времето позволи. Целта — той заби показалката в картата — е това място тук. Островът на бурите. Пристигаме, кръжим по двайсет минути на ниска височина и гледаме за подводницата. След двайсет минути се връщаме в базата. — Той спря за миг. — Хората, склонни към логическо мислене, вече са се досетили, че за да има непрекъснато наблюдение, втората група самолети трябва да излети точно двайсет минути след първата, и така нататък. Някакви въпроси?
— Сър? — обади се пилотът Лонгман.
— Да, Лонгман?
— Какво ще правим, ако видим подводницата?
— Ще я обстрелваме, естествено. Ще пуснем няколко гранати. Ще й създаваме неприятности.
— Но ние пилотираме бомбардировачи, сър, и въобще няма да можем да спрем една подводница. Това си е работа за боен кораб, нали така?
— Винаги съм казвал, че онези от вас, които имат свои идеи как да се спечели войната, трябва да се обърнат директно към господин Уинстън Чърчил, Даунинг Стрийт номер десет, Лондон SW едно — въздъхна Бленкинсоп. — И така, има ли някакви въпроси, не само глупави забележки?
Въпроси нямаше.
„През последните години от войната кралските пилоти се промениха доста“, помисли си Блогс, докато седеше в мекото кресло близо до огъня в общата зала, вслушваше се в барабаненето на дъжда по тенекиения покрив и задрямваше от време на време. Пилотите, участвали в Битката за Англия, бяха непоправими веселяци, бръщолевеха на някакъв ученически жаргон, вечно се наливаха с алкохол, не знаеха що е умора и демонстрираха рицарско пренебрежение към пламтящата смърт, с която се сблъскваха всеки ден. Но този ученически героизъм не можа да издържи на продължаващите година след година въздушни схватки, войната се измести някъде далеч от дома и бляскавият индивидуализъм на боя лице в лице бе заменен от механичната скука на груповите бомбардировки. Още пиеха и си говореха на жаргон, но изглеждаха по-възрастни, по-закоравели и по-цинични — в тях вече нямаше нищо от ония весели момчета, които току-що бяха напуснали училище. Блогс си спомни какво бе сторил с онзи нещастен дребен крадец в полицейския участък в Абърдийн и поклати глава: всички се променихме.