Пилотите бяха много тихи. Седяха наоколо; някои дремеха като него, други четяха или играеха на шах и дама. Очилатият навигатор в ъгъла учеше руски.
Докато Блогс оглеждаше стаята с полупритворени очи, вътре влезе друг пилот и Фред веднага си помисли, че войната не бе успяла да състари този хлапак. Усмивката му беше старомодно завладяваща, а свежото лице сякаш не се нуждаеше от бръснене повече от един път на седмица. Куртката му беше разкопчана, държеше каската си в ръка. Насочи се право към Блогс.
— Инспектор Блогс?
— Аз съм.
— Прекрасно. Аз съм вашият пилот, Чарлс Колдър.
— Радвам се. — Блогс стисна ръката му.
— Машинката ни е готова, а моторчето е като птичка. Амфибия е, сигурно знаете.
— Да.
— Прекрасно. Ще кацнем в морето, ще се приближим на десетина метра от брега и ще ви пуснем с една лодчица.
— И ще чакате да се върна.
— Точно така. Е, сега трябва само времето да се оправи.
— Да. Слушай, Чарли, шест дни и нощи гоня тоя човек по цялата страна, така че гледам да си наваксам и да дремна малко, докато мога. Нямаш нищо против, нали?
— Разбира се, че не! — Пилотът седна и измъкна дебела книга изпод куртката си. — Аз пък си наваксвам с образованието — рече той. — „Война и мир“.
— Прекрасно — заяви Блогс и затвори очи.
Пърсивал Годлиман и чичо му, полковник Тери, седяха един до друг в стаята с картите, пиеха кафе и тръскаха цигарите си в кофа, сложена на пода помежду им. Годлиман почваше да се повтаря.
— Не виждам какво повече можем да направим — рече той.
— Каза го вече.
— Корветата е там, бомбардировачите са само на няколко минути от тях, така че подводницата ще бъде подложена на огън, щом се покаже на повърхността.
— Ако я забележат.
— Корветата ще изпрати група на острова в мига, в който стане възможно. Блогс ще бъде там малко след това, накрая ще се появи и бреговата охрана.
— И за никой от тях не сме сигурни, че ще се окаже на мястото навреме.
— Знам — рече Годлиман уморено. — Направихме всичко, което можахме, но дали е достатъчно?
— А какво ще кажеш за жителите на острова? — Тери запали нова цигара.
— А, да. Има само две къщи. В едната живее някакъв фермер с жена си, имат малко дете, а в другата — един стар овчар. Той има радио — член е на Кралския корпус за наблюдение, — но не се обажда… сигурно го държи включено на „Предаване“. Стар човек.
— Фермерът вдъхва някакви надежди — каза Тери. — Ако е някой оправен човек, може дори да хване твоя шпионин.
— Нещастникът е в инвалидна количка — поклати глава Годлиман.
— Мили Боже, нямаме късмет и това си е!
— Нямаме — съгласи се Годлиман. — Иглата май държи всички козове.
33.
Люси усещаше как я обзема странно спокойствие. Обхващаше я постепенно цялата, като упойка, вледеняваща полека тялото, умъртвяваща емоциите, но изостряща разума. Все по-редки ставаха миговете, в които замръзваше от ужас, че в къщата й има убиец; усети, че застава нащрек, хладнокръвно и съзнателно, и това я изненада.
Тя се захвана с домакинската работа. И докато метеше дневната, а Хенри седеше и четеше, се запита дали бе забелязал промяната в нея. Той беше много наблюдателен; трудно му убягваше нещо от погледа, а в оня сблъсък при джипа в поведението му личеше недоверие, ако не и явна подозрителност. Сигурно бе разбрал, че нещо я е разтърсило. Но пък тя се беше разтревожила и преди, когато Джо ги бе заварил в леглото… можеше да помисли, че всичко идва оттам.
И все пак Люси имаше странното усещане, че той знае какво точно става в главата й, но предпочита да се преструва, че всичко е наред.
Тя намята прането на дървената закачалка в кухнята.
— Извинявам се — рече тя, — но не мога да чакам цяла вечност да спре тоя дъжд.
— Няма нищо. — Той погледна безучастно дрехите и се върна в дневната.
Между мокрите дрехи имаше пълен комплект чисти, сухи дрехи за Люси.
Тя направи за обяд баница със зеленчуци по рецепта с намалени продукти, после повика Джо и Фейбър на масата и започна да сервира.
Пушката на Дейвид беше подпряна в ъгъла.
— Не искам заредена пушка в къщата — рече тя.
— Ще я изнеса навън след обяда. Баницата е много хубава.