— На мен не ми харесва — заяви Джо.
Люси взе пушката и я сложи върху шкафа.
— Няма проблеми, стига да не може Джо да я достигне.
— Когато порасна, ще убивам германци — рече малкият.
— А следобед искам да поспиш — каза му Люси. Тя отиде в дневната и взе едно от хапчетата на Дейвид от шишенцето в бюфета. Две хапчета бяха добра доза за голям мъж, значи четвъртинка щеше точно да приспи момченце. Тя постави хапчето на дъската за рязане, раздели го наполовина, после още на толкова. Сложи четвъртинката в една лъжица, разтърка я с дъното на друга и разбърка праха в малко мляко. — Изпий го до дъно — каза тя, подавайки чашата на Джо.
Фейбър наблюдаваше сцената, без да отвори уста. След като се наобядваха, тя настани Джо на канапето с купчина книжки.
Той не знаеше да чете, естествено, но беше слушал приказките толкова пъти, че ги бе запомнил всичките и можеше да декламира наизуст думите на всяка страница.
— Искаш ли кафе? — попита Люси Фейбър.
— Истинско кафе? — учуди се той.
— Имам малко скрито.
— Тогава да, с удоволствие!
Той я гледаше как го прави. Дали не се опасяваше да не му сложи приспивателно и на него? Чуваше се гласът на Джо от съседната стая:
— „Попитах: има ли някой тука? — извика Пух силно.
— Не! — обади се някакъв глас.“
И момченцето се заля в смях. Винаги правеше така на това място. „О, Божичко — помисли си Люси, — не допускай Джо да пострада…“
Тя наля кафето и седна срещу Фейбър. Той посегна през масата и я хвана за ръката. Известно време седяха мълчаливо, отпиваха от кафето и се вслушваха в дъжда и гласчето на Джо.
— „Колко време ще ми трябва да отслабна? — попита Пух притеснено.
— Около една седмица.
— Ама аз не мога да стоя тук цяла седмица!“
В гласа на детето се появиха сънливи нотки и след малко то замлъкна. Люси отиде да го завие и вдигна книжката, която се беше плъзнала на пода. Едно време беше нейна; като малка и тя знаеше всички приказки наизуст. На първата страница майка й бе написала: „На четиригодишната Люси от мама и татко с любов“. Тя остави книгата на шкафа.
— Той заспа — каза тя, когато се върна в кухнята.
— И?… — Фейбър протегна ръка. Люси се насили да я поеме. Той се изправи й тя тръгна пред него по стълбите към спалнята. След като затвори вратата, тя измъкна пуловера си през главата.
За момент той остана неподвижен, загледан в гърдите й. После започна да се съблича.
Тя се мушна в леглото. Тук вече не беше сигурна дали ще успее, дали ще може да прикрие страха, отвращението и вината, които единствено изпитваше, и да се престори, че изпитва удоволствие.
Той се плъзна до нея и я прегърна.
Не след дълго тя откри, че в крайна сметка не се налага да се преструва.
Тя полежа няколко мига, сгушена в него, като се питаше как може един мъж да извърши онова, което Фейбър бе сторил, и същевременно така да се люби. Но само каза:
— Искаш ли чай?
— Не, благодаря.
— Е, аз пък бих пила. — Люси се изтръгна от прегръдката му и стана. Когато той се размърда, тя постави ръка на плоския му корем и продължи: — Не, ти си лежи тук. Ще донеса чая горе. Не съм свършила още с теб.
— Наистина си наваксваш за пропуснатите години — ухили се той.
Щом Люси излезе от стаята, усмивката се свлече от лицето й като някаква маска. Сърцето й заби силно, докато се спускаше по стълбите. В кухнята тя нарочно тресна чайника на печката и задрънча с чашите, после започна да навлича забързано дрехите, които бе скрила между мокрото пране. Ръцете й трепереха така, че едва успя да закопчее панталоните си.
Горе леглото проскърца и тя застина, наострила уши. Стой там! — помъчи се да му предаде от разстояние тя. Но Хенри явно само се обръщаше.
Люси беше готова. Отиде в дневната. Джо беше заспал дълбоко и поскърцваше със зъби. „Господи, миличък, дано не се събуди!“ Тя взе детето на ръце. Момченцето измърмори нещо насън, нещо за Кристофър Робин; Люси стисна здраво очи и го принуди с волята си да кротува.
Тя го уви с одеялото, върна се в кухнята и посегна към пушката на шкафа. Оръжието се изплъзна от пръстите й и падна на полицата, счупвайки една чиния и две чаши. Трясъкът беше просто оглушителен. Люси се вцепени.
— Какво стана? — провикна се Хенри отгоре.
— Изтървах една чаша — извика в отговор тя. Но не успя да скрие треперенето на гласа си.