Дейвид беше малко по-невеж от нея, но пък се оказа нежен — явно държеше да й достави наслада, а това беше най-важното в случая.
Бяха го правили само веднъж оттогава. Любиха се точно седмица преди сватбата — и за първи път се скараха.
Този път беше в къщата на родителите й, сутринта, когато всички излязоха. Той дойде в стаята й по халат и се вмъкна в леглото при нея. Тя почти си промени мнението за ония тръби и цимбали. Веднага след това Дейвид скочи.
— Не ставай! — рече тя.
— Някой може да влезе.
— Е, риска поемам аз. Ела си легни пак. — Беше й приятно топло, някак си отмаляло и искаше той да е до нея.
— Притеснявам се — облече халата си той.
— Преди пет минути не се притесняваше толкова — протегна ръка към него тя. — Легни до мен. Искам да опозная по-добре тялото ти.
Прямотата й явно го смути и той се извърна настрана. Тя скочи от леглото, прекрасните й гърди се надигаха буйно.
— Караш ме да се чувствам като някоя евтина… — Люси седна на края на леглото и избухна в сълзи.
— Прости ми, прости ми, прости ми! — прегърна я Дейвид. — И ти си ми първата, не знам как да се държа, така съм объркан… Тъй де, никой не ти казва нищо за тия работи, нали така?
Тя подсмъркна и кимна, после й хрумна, че него всъщност истински го притеснява мисълта, че след осем дни трябва да излети във въздуха с някакъв паянтов самолет, за да води бой на живот и смърт там горе, над облаците, така че му прости, той пресуши сълзите й и двамата се върнаха обратно в леглото. После беше чудесен…
Почти готова, Люси се огледа в голямото огледало. Костюмът й беше с полувоенна кройка, с подплънки и пагони, но блузата отдолу беше женствена — за баланс. Косата й се спускаше на букли изпод гиздавата кръгла шапчица. Нямаше да е редно да се кипри в някакви си там фантастични одеяния, не и тази година, още повече, че определено бе постигнала оня небрежно практичен и въпреки това женствено привлекателен силует, който неусетно се налагаше навсякъде.
Дейвид я чакаше в антрето.
— Изглеждате прекрасно, мисис Роуз — целуна я той.
Закараха ги обратно да си вземат довиждане с всички. Щяха да прекарат нощта в Лондон, в хотел „Кларидж“, после Дейвид щеше да продължи за военновъздушната база в Бигин Хил, а Люси — да се върне у дома. Тя щеше да живее при родителите си, а когато Дейвид си дойдеше в отпуска, щяха да имат на разположение отделна вила.
След още половин час ръкуване и целувки младоженците излязоха навън, при колата. Неколцина от братовчедите на Дейвид бяха действали по откритата му „Ем Джи“. По калниците висяха на върви консервени кутии и някакъв стар ботуш, стъпалата бяха посипани с конфети, а по цялата дължина с ярко червило бе надраскано „Младоженци“.
Те потеглиха, махайки усмихнато на гостите, които изпълниха улиците зад тях. Една миля по-надолу спряха и почистиха колата.
Здрачаваше се, когато тръгнаха отново. Фаровете на Дейвид бяха със специални маски — заради затъмнението, но въпреки това той караше много бързо.
— В жабката има бутилка шампанско — рече той. Люси дръпна капака и извади шампанското заедно с две чаши, завити внимателно в кърпа. Бутилката беше още студена. Тапата изгърмя силно и отлетя в нощта. Дейвид запали цигара, докато Люси наливаше виното.
— Ще закъснеем за вечеря — каза той.
— Много важно — подаде му чашата тя.
Всъщност Люси беше прекалено уморена, за да пие.
Приспа й се. Колата просто летеше със страшна скорост. Дейвид изпи повечето шампанско и започна да си подсвирква „Сейнт Луис Блус“.
Да се кара по време на затъмнение, беше странно и някак зловещо. Нямаше ги светлините, които преди войната никой не забелязваше — лампите на верандите или в прозорците на селските къщи, отблясъците по шпиловете на катедралите и фирмите на странноприемниците и най-вече далечното сияние, там някъде към хоризонта, на хилядите светлинки от близкия град. И пътни знаци нямаше — бяха ги махнали, за да се объркат немските парашутисти, които очакваха всеки момент. (Само преди няколко дни фермери от Средна Англия бяха намерили парашути, радиопредаватели и карти, но тъй като следи от стъпки наоколо нямаше, се стигна до заключението, че чужди войници не са стъпвали на английска земя и че цялата тая работа е само някакъв мижав опит на нацистите да всеят паника сред населението.) Както и да е, Дейвид познаваше пътя за Лондон.