Леглото изскърца отново и тя чу как той стъпва на пода. Но за Люси връщане назад вече нямаше. Тя грабна пушката, отвори задната врата и притискайки Джо към себе си, хукна към хамбара.
За миг усети, че я обзема паника — дали беше оставила ключовете в джипа? Разбира се, сигурно — нали винаги правеше така.
Подхлъзна се в лепкавата кал и падна на колене. Разплака се. За втори път се изкуши да остане там, да го остави да я хване и да я убие, както бе убил съпруга й, и тогава си спомни за детето в прегръдките си, надигна се и пак затича.
Втурна се в хамбара, отвори вратата отляво и сложи Джо на седалката. Той се плъзна настрани. „Господи, Божичко!“, захълца Люси, изправи детето и този път то остана така. Тя изтича от другата страна на джипа и скочи вътре, пускайки пушката на пода между краката си.
Завъртя ключа.
Моторът се закашля и угасна.
— Моля ти се, моля ти се!
Завъртя отново.
Моторът изрева и запали.
Фейбър изскочи от задната врата и затича към нея.
Люси форсира мотора и превключи на предна скорост. Джипът просто изхвърча от хамбара. Тя дръпна стартера.
Колелата избуксуваха в калта за секунда, после стъпиха на твърда земя. Джипът набираше скорост мъчително бавно. Тя завъртя кормилото, но Фейбър се спусна след джипа, както си беше бос, в калта.
Люси видя, че той я настига.
Тя дръпна ръчката за газта с все сила, за малко да счупи тънката метална пръчка. Идеше й да запищи от безсилие. Той беше само три-четири стъпки от нея и почти се изравняваше; тичаше като спортист, ръцете му се движеха като бутала, стъпалата му биеха равномерно калта, бузите му се издуваха, гърдите му се надигаха.
Моторът изрева и колата рязко подскочи напред — бе превключила автоматично на по-горна предавка и набираше мощност.
Люси погледна пак встрани. Той сякаш разбра, че губи, и се хвърли със скок напред. С лявата си ръка се вкопчи в дръжката на вратата и светкавично кръстоса върху нея и дясната. Джипът го влачеше и той тичаше, а краката му едва докосваха земята. Люси се взря в лицето му, така близо до нейното — беше почервеняло от усилието, изкривено от болката; жилите по якия му врат се бяха издули от напрежението.
Изведнъж тя разбра какво трябва да направи.
Пусна кормилото с едната си ръка, посегна през отворения прозорец и заби показалеца си с дълъг нокът в едното му око.
Той се пусна и падна, покривайки лицето си с ръце.
Разстоянието между него и джипът бързо се увеличаваше.
Люси плачеше с глас като дете.
На две мили от къщата си тя видя инвалидната количка.
Стоеше на върха на скалите като паметник, металната рамка и големите гумени колела не бяха подвластни на неспирния дъжд. Люси се приближи към нея откъм малката падина и я видя, очертана ясно на фона на тъмносивото небе и врящото море. Изглеждаше като някаква рана, като дупка, оставена от изкоренено дърво, или къща със счупени прозорци. Усещаше се, че собственикът й бе изтръгнат насила от нея.
Тя си спомни първия път, когато я бе видяла в болницата, до леглото на Дейвид, нова и лъскава; той се беше прехвърлил ловко в нея и се бе понесъл нагоре-надолу из отделението, за да се покаже. „Лека е като перце, направена е от самолетна стомана“ — бе заявил той привидно ентусиазирано и бе изфучал между редиците легла. Беше спрял в долния край на болничната зала, с гръб към нея, тя бе тръгнала към него и бе разбрала, че той плаче. Коленичила бе пред него и мълчаливо бе обгърнала дланите му със своите.
Това беше последният път, когато бе успяла да го утеши.
Сега дъждът и соленият вятър бързо щяха да разядат стоманата, захвърлена на върха, тя щеше да ръждяса и да се изпочупи, гумата щеше да се скапе, а кожената седалка — да изгние.
Люси премина покрай нея, без да намали.
Три мили по-нататък, на половината път между двете къщи, бензинът се свърши, джипът се разтресе и спря.
Люси успя да овладее надигащата се в нея паника и се опита да разсъждава хладнокръвно.
Спомни си как беше прочела някъде, че хората минават по четири мили в час пеша. Хенри беше спортист, но си бе ударил глезена и макар да се възстановяваше доста бързо, тичането след джипа сигурно го бе поизвадило от строя. „Трябва да имам поне час преднина“, пресметна Люси.
(Беше напълно сигурна, че ще тръгне след нея, той знаеше много добре, както и тя, че при Том има радиопредавател.)
Имаше много време. Отзад в джипа държаха туба с няколко литра бензин — за подобни случаи. Тя слезе от колата, измъкна тубата и отвори капачката на резервоара.