После прозвуча гласът:
— Люси?
Тя прехапа устни.
— Люси?
Беше гласът, с който й говореше в леглото — дълбок, мек, нежен.
— Люси, чуваш ли ме? Не се страхувай. Не искам да ти причиня болка. Кажи ми нещо, моля те.
Тя едва се сдържа да не дръпне двата спусъка още там, веднага, просто за да замлъкне този ужасен глас и да изчезнат спомените, които й навяваше.
— Люси, миличка… — Стори й се, че чува приглушено хлипане. — Люси, той ме нападна — трябваше да го убия… Убих го заради страната си, не трябва да ме мразиш заради това…
Какво, за Бога, означаваше това?… Звучеше налудничаво. Можеше ли да е луд и да бе успял да го скрие? Всъщност изглеждаше по-нормален от много други хора — и все пак вече беше убивал… макар че тя нямаше представа при какви обстоятелства… Спри… почваш да се размекваш, а той, разбира се, точно това иска.
Хрумна й нещо.
— Люси, кажи ми поне една дума…
Тя изтича на пръсти в кухнята. Гласът му отслабна в далечината. Боб щеше със сигурност да я предупреди, ако Хенри предприеме нещо друго. Тя разрови инструментите на Том в кутията и намери някакви клещи. После се приближи до прозореца, напипа главичките на трите пирона, които бе заковала, и внимателно, съвсем тихо ги измъкна. Трябваше да употреби цялата си сила.
Щом ги измъкна, Люси се върна в дневната и се заслуша.
— … не ми пречи и няма да те закачам…
Тихо, съвсем тихо тя повдигна кухненския прозорец, промъкна се в дневната, взе кучето на ръце и се върна пак в кухнята.
— … причиня болка, за нищо на света…
Тя погали кучето и промърмори:
— Нямаше да го правя, ако не се налагаше, миличко. — После го хвърли през прозореца и затвори бързо, намери пирон и го зачука на ново място с три точни удара.
След това хвърли чука, грабна пушката, изтича в стаята и застана близо до прозореца, притисната до стената.
— … дам последен шанс!
Тя чу приглушения шум от лапите на Боб, после страшен, ужасяващ лай. Люси никога не бе чувала овчарско куче да лае така. Последва сблъсък и човекът като че ли падна. Тя чуваше дишането на Хенри, тежко и задъхано, после Боб явно се нахвърли отново, защото последва вик от болка, ругатня на чужд език и отново ужасяващият лай.
Шумът ставаше все по-приглушен — сякаш се отдалечаваше — и изведнъж спря. Люси почака, притисната до стената, наострила уши. Искаше да се качи да види как е Джо, да опита да се обади по радиото, да се изкашля, но не смееше да помръдне. В съзнанието й изникваха и изчезваха кървави картини, представяше си какво бе сторил Боб с Хенри и копнееше да чуе кучето да сумти на вратата.
Тя обърна глава към прозореца… и осъзна, че го вижда, виждаше не само някакъв сивкав квадрат, но самата дървена рамка. Беше още нощ, ала тя си отиваше и Люси знаеше, че ако погледне навън, едва доловима светлина щеше да обагря небето и да прогонва непрогледния мрак. Съвсем скоро щеше да се зазори и тя щеше да вижда мебелите в стаята, и Хенри нямаше да може да я изненада в тъмното…
На сантиметри от нея стъклото се счупи с трясък. Тя подскочи. Усети остра болка в бузата си, докосна мястото и разбра, че някое отхвръкнало парче я е порязало. Вдигна пушката, очаквайки Хенри да се появи на прозореца. Нищо не се случи. Минаха минута-две и чак тогава тя се запита какво ли е счупило стъклото.
Люси погледна към пода. Между парчетата стъкло тъмнееше голяма сянка. Тя откри, че вижда по-добре, ако наклони глава и погледне косо. И когато се взря по-внимателно, видя пред себе си познатите очертания на кучето.
Люси притвори очи, после извърна поглед настрани.
Не беше в състояние да изпита каквото и да било чувство. Ужасът и смъртта, заобикаляли я досега, бяха притъпили емоциите й — първо Дейвид, после Том, после безкрайното напрежение на обсадата цяла нощ… Сега изпитваше само глад. Предишният ден се бе чувствала прекалено нервна, за да яде, което означаваше, че трийсет и шест часа не беше слагала нищо в уста. И сега, колкото и нелепо и абсурдно да изглеждаше, откри, че копнее за сандвич със сирене.
Още някой влизаше през прозореца.
Тя долови движението с крайчеца на окото си.
И се взря в ръката на Хенри като хипнотизирана: ръка с дълги пръсти, бе пръстени, бяла под мръсотията, с добре поддържани нокти и превързан показалец, ръка, която я бе докосвала нежно и бе свирила на тялото й като на инструмент, и бе забила ножа в сърцето на един стар овчар.