Ръката отчупи парче стъкло, после още едно, за да разшири дупката в прозореца. После се пресегна навътре чак до лакътя и зашава с пръсти по перваза, търсейки куката, за да я откачи.
Мъчейки се да не вдига шум, Люси мъчително бавно премести пушката в лявата си ръка, а с дясната измъкна брадвата от колана си, вдигна я високо над главата си и я стовари с всичка сила върху ръката на Хенри.
Сигурно я беше усетил или бе чул свистенето на вятъра, или пък бе доловил неясното движение зад прозореца, защото той се дръпна рязко частица от секундата преди ударът да се стовари върху него.
Брадвата се заби в дървения перваз и не помръдна. В мига, в който Люси реши, че не го е уцелила, той изкрещя от болка и до острието, като две гъсеници на лакираното дърво, тя видя два пруста.
И чу тропота на бягащи нозе.
Люси повърна.
Изведнъж я налегна изтощение, последвано веднага от вълна на самосъжаление. Бе изстрадала достатъчно, наистина достатъчно, нали така, Господи? По света имаше полицаи и войници да се справят с подобни ситуации — и никой не можеше да очаква от една обикновена домакиня и майка да се бори безкрайно с един убиец. Кой можеше да я обвинява, ако се откажеше сега? Кой можеше да заяви честно, че би се справил по-добре, би издържал по-дълго, би измислил още нещо в следващата минута?
Тя беше дотук. Сега те трябваше да поемат топката — ония от света отвънка, полицаите и войниците, който и да беше от другия край на радиовръзката. Тя повече не можеше…
Люси откъсна очи от отвратителното зрелище на перваза и уморено се заизкачва по стълбите. Взе и втората пушка и ги отнесе и двете в спалнята.
Джо още спеше, слава Богу. Почти не бе шавнал цяла нощ, миличкият, и си нямаше никакво понятие от ужаса, който се разиграваше наоколо. Но тя усети, че сега вече не спи толкова дълбоко, нещо в изражението на лицето му и начинът, по който дишаше, й подсказаха, че той скоро ще се събуди и ще поиска закуската си.
Ох, как копнееше за старото, до болка познато ежедневие! Да стане рано сутринта, да приготви закуската, да облече Джо и да се захване с най-простата, скучна и безопасна домакинска работа, да мие и чисти, да бере билки от градината и да прави чай… Изглеждаше невероятно, че някога се бе чувствала нещастна от това, че Дейвид не я обича, от дългите скучни вечери и вечния мрачен пейзаж — само трева, пирен и дъжд.
Никога нямаше да се върне този живот.
Беше мечтала за градове и музика, за хора и идеи. Сега желанието бе изчезнало; не можеше да разбере защо въобще ги бе искала. Единственото, за което си струваше човек да копнее, бе спокойствието — или поне така мислеше тя сега.
Седна пред радиото и започна да оглежда копчетата и циферблатите. Ще свърши и това, после ще си почине. С огромно усилие на волята се опита още малко да разсъждава логично. Комбинациите не бяха чак толкова много. Тя намери едно копче с две положения, завъртя го и изчука сигнала за помощ. Нито звук. Може би това означаваше, че микрофонът е включен.
Тя го дръпна към себе си и заговори:
— Ало, ало, има ли някой там? Ало?
Имаше един ключ, над който пишеше „Предаване“, а под него — „Приемане“. Беше завъртян на „Предаване“. Ако светът трябваше да й отговори, явно трябваше да превключи на „Приемане“.
— Ало, чува ли ме някой? — каза тя и завъртя на „Приемане“.
Нищо.
И след това:
— Обадете се, Остров на бурите, чувам ви силно и ясно.
Мъжки глас. Младежки, силен, компетентен и успокояващ, и жив, и нормален.
— Обадете се, Остров на бурите, цяла нощ се мъчим да се свържем с вас… къде бяхте, по дяволите?
Люси превключи на „Предаване“, опита се да заговори и избухна в плач.
36.
Пърсивал Годлиман го болеше глава от многото цигари и безсънието. Беше си взел малко уиски за дългата и тревожна нощ в кабинета и това се оказа грешка. Всичко го потискаше — времето, стаята, работата му, войната. За първи път, откакто се бе захванал с това, откри, че копнее за прашните библиотеки, нечетливите ръкописи и средновековния латински.
Полковник Тери влезе с две чаши чай на поднос.
— Никой наоколо не спи — заяви той бодро и седна. — Искаш ли бисквитка?
Годлиман не пожела бисквитка, но изпи чая. И той временно го ободри.
— Току-що ми се обади големият човек — рече Тери. — И той ще бодърства заедно с нас цялата нощ.
— Не виждам защо — заяви кисело Годлиман.
— Тревожи се.