— Улучи ме — рече, после се обърна към предавателя.
Изведнъж радиото заговори:
— Обадете се, Остров на бурите.
Фейбър взе микрофона.
— Ало?
— Изчакайте един момент.
Последва пауза и след това се обади друг глас. Люси го позна — бе онзи човек от Лондон, който й беше казал да унищожи радиото. Щеше да бъде разочарован от нея.
— Ало, тук е Годлиман отново. Чувате ли ме? Край.
— Да, чувам ви, професоре — обади се Фейбър. — Да сте посещавали някои хубави катедрали напоследък?
— Какво?… Това да не е…
— Да — усмихна се Фейбър. — Как сте? — Усмивката рязко изчезна от лицето му, сякаш играта изведнъж свърши, и той завъртя копчето за честотата.
Люси се извърна и излезе от стаята. Всичко беше свършило. Тя слезе апатично по стълбите и отиде в кухнята. Оставаше й само да чака той да я убие. Не можеше да избяга — нямаше вече сила за това и той явно го знаеше.
Тя погледна през прозореца. Бурята бе отминала. Ураганният вятър бе утихнал и сега духаше свеж бриз, дъждът беше спрял, а на изток небето изсветляваше, обещавайки дори слънце. Морето…
Тя се намръщи и се взря по-внимателно.
Господи, това наистина беше подводница!
„Унищожете радиото“, бе казал онзи човек.
Снощи Хенри бе изпсувал на някакъв чужд език… „Убих го заради страната си…“, й бе казал той.
А в своя делириум бе изрекъл нещо за някаква армия-фантом, която ще очакват при Кале…
„Унищожете радиото!“
Защо ще носи със себе си кутийка с негативи човек, който тръгва за риба?
През цялото време бе знаела, че той не е луд.
Подводницата беше немска, Хенри бе някакъв немски агент… шпионин… и сигурно в този момент опитваше да се свърже с подводницата по радиото…
„Унищожете радиото!“
Нямаше право да се отказва, не можеше — след като вече беше разбрала истината. Знаеше какво трябва да прави. Би желала да сложи Джо някъде другаде, та да не може да види — това я тревожеше повече, отколкото болката, която знаеше, че ще изпита, но нямаше никакво време. Хенри сигурно всеки момент щеше да открие честотата им и тогава щеше да е твърде късно…
Трябваше да унищожи радиото, но то беше горе, при Хенри, при него бяха и двете пушки и той щеше да я убие.
Тя знаеше само един начин да го направи.
Постави стол в средата на стаята, стъпи на него, протегна се нагоре и развъртя крушката.
После слезе от стола, отиде до вратата и завъртя ключа.
— Крушката ли ще сменяш? — попита Джо.
Люси стъпи на стола, поколеба се за миг, после бръкна с три пръста в оголената фасунга.
Нещо тресна, прониза я невероятна болка, после престана да изпитва каквото и да било.
Фейбър чу трясъка. Бе успял да открие вярната честота на предавателя, бе превключил на „Предаване“ и бе взел микрофона. Канеше се да заговори, когато се разнесе звукът. Веднага след това циферблатите угаснаха.
Лицето му почервеня от яд. Тя беше направила късо съединение в цялата къща. Не беше допускал, че е толкова изобретателна.
Трябваше да я убие. Какво му беше станало? Никога досега не се бе колебал, никога, преди да срещне тази жена.
Той взе едната пушка и слезе по стълбите.
Детето плачеше. Люси лежеше на кухненския праг, цялата вкочанена. Фейбър погледна оголените жици и стола под тях. Той смръщи изумено лице.
Беше го направила с ръка.
— Свети Боже прави! — възкликна Фейбър.
Люси отвори очи.
Всичко я болеше.
Хенри стоеше над нея, с пушка в ръка.
— Защо бръкна с ръка? Защо не с тирбушон? — каза той.
— Не знаех, че може да се направи и с тирбушон.
— Ти си наистина невероятна жена — поклати глава той, повдигна пушката, насочи я към нея, после отпусна ръка. — Проклета да си!
Погледът му спря на прозореца и той трепна.
— Ти си я видяла — рече той.
Фейбър застина за миг, после тръгна към вратата. Като видя, че е закована, разби прозореца с приклада на пушката и се измъкна навън.
Люси се изправи. Джо обви ръчички около краката й. Тя не се чувстваше достатъчно силна да го вземе на ръце. Само се довлече до прозореца и погледна навън.
Хенри тичаше към скалите. Подводницата още беше там, може би на миля от брега. Той стигна до скалите и се спусна надолу. Щеше да се опита да доплува до подводницата.