Той изпрати един от моряците да почисти къщата и да махне дъските от вратите и прозорците, втори да смени изгорелия бушон, трети — да направи чай.
Блогс седна до масата и се взря в жената пред себе си. Беше облечена в грозни мъжки дрехи, косата й беше мокра, лицето мръсно. И въпреки всичко беше забележително красива, с прекрасни кехлибарени очи и овално лице.
Блогс се усмихна на детето и заговори тихо на жената.
— Сторили сте нещо невероятно — каза той. — Тия дни ще ви обясня защо, но засега трябва да ви задам два въпроса. Може ли?
Очите й се спряха върху лицето му и след миг тя кимна.
— Успя ли Фейбър да се свърже по радиото с подводницата?
Жената продължи да се взира в него безизразно. Блогс напипа някакъв бонбон в джоба на панталона си.
— Може ли да дам едно карамелче на това момче? Май че е гладно.
— Благодаря — рече тя.
— И така, свърза ли се Фейбър с подводницата?
— Той се казваше Хенри Бейкър — уточни тя.
— Аха. Добре де, свърза ли се?
— Не. Направих късо съединение.
— Много умно от ваша страна — заяви Блогс. — Как го направихте?
Тя посочи зеещата фасунга над главата си.
— С тирбушон, така ли?
— Не. Не се сетих. С пръсти.
Той се втренчи в нея с ужас, не можеше да повярва на ушите си. Съзнателно да… той разтърси глава, опитвайки се да забрави за станалото. И отново си помисли: „Що за жена е тя?“
— Така, добре, смятате ли, че някой от подводницата го е видял, като слиза надолу по скалите?
Усилието да се съсредоточи просто се изписа на лицето й.
— Никой не се е появявал от люка, сигурна съм — каза тя. — Биха ли могли да го видят през перископа?
— Не — отвърна той. — Това е добра новина, много добра наистина. Значи те не знаят, че той е… обезвреден. Както и да е… — Блогс бързо смени темата. — Преживели сте повече от един войник на фронта. Много повече. Сега ще ви изпратим заедно с момченцето в болница.
— Добре — каза тя.
— Има ли някакво превозно средство тук? — обърна се Блогс към шефа на моряците.
— Да, има един джип долу до дърветата.
— Закарайте тогава жената и детето до пристана и ги качете на лодката.
— Тъй вярно.
Блогс се обърна отново към жената. И усети прилив на обич, примесен с възхищение. Сега изглеждаше нежна и безпомощна, но той знаеше, че е колкото хубава, толкова и смела, и силна.
— След ден или два в болницата ще започнете да се чувствате потисната. Но това е признак, че се оправяте. Аз ще съм наблизо и лекарите ще ми се обадят. Искам да си поговорим още, но не преди и вие да го пожелаете. Става ли?
Най-накрая тя му се усмихна и той усети топлината, която се излъчваше от нея.
— Много сте мил — каза тя.
Люси се изправи и с детето на ръце излезе от къщата.
— Мил? — промърмори Блогс. — Господи, каква жена!
Той се качи по стълбите, влезе в спалнята и завъртя копчето на радиото на честотата на Кралския корпус за наблюдение.
— Тук Островът на бурите. Край.
— Говорете, Остров на бурите.
— Свържете ме с Лондон.
— Задръжте така. — Последва дълга пауза, после прозвуча познат глас:
— Говори Годлиман.
— Пърси, заловихме… контрабандиста. Той е мъртъв.
— Прекрасно, прекрасно. — В гласа на Годлиман прозвуча неприкрито тържество. — Успял ли е да се свърже с партньора си?
— Почти сигурно не.
— Браво, браво!
— Не ме поздравявай мен — рече Блогс. — Когато дойдох, всичко вече беше свършило, за мен остана само да почистя.
— Кой?…
— Жената.
— Ами, да ме вземат дяволите! И що за жена е това?
— Тя е герой, Пърси — ухили се Блогс.
Годлиман също се усмихна. Разбра.
38.
Хитлер стоеше до големия френски прозорец и се взираше в планинските склонове. Беше в гълъбовосивата си униформа, изглеждаше уморен и потиснат. През нощта бе викал лекаря си.
Адмирал Путкамер отдаде чест и поздрави.
Хитлер се обърна и втренчи поглед в адютанта си. Тези малки и лъскави очички винаги успяваха да извадят Путкамер от равновесие.
— Прибраха ли Иглата?
— Не. На мястото на срещата имало някакви проблеми — английската полиция гонела точно там контрабандисти. Освен това изглежда, че Иглата въобще не е ходил там. Преди няколко минути изпрати радиограма. — Путкамер подаде лист хартия.