Хитлер го пое, сложи си очилата и зачете:
„ЯВКАТА ПОДОЗРИТЕЛНА ГОВЕДА ТАКИВА РАНЕН СЪМ И ПРЕДАВАМ С ЛЯВА РЪКА ПЪРВА АМЕРИКАНСКА АРМИЯ ДИСЛОЦИРАНА ИЙСТ АНГЛИА КОМАНДВАЩ ПАТЪН НАБРОЯВА КАКТО СЛЕДВА ДВАЙСЕТ И ЕДНА ПЕХОТНИ ДИВИЗИИ ПЕТ БРОНИРАНИ ДИВИЗИИ ПРИБЛИЗИТЕЛНО ПЕТ ХИЛЯДИ САМОЛЕТА ПЛЮС НЕОБХОДИМИТЕ ТРАНСПОРТНИ КОРАБИ В УОШ. ЩЕ АТАКУВАТ ПРИ КАЛЕ ПЕТНАЙСЕТИ ЮНИ ПОЗДРАВИ НА ВИЛИ“
Хитлер подаде радиограмата обратно на Путкамер и въздъхна:
— Значи Кале в крайна сметка.
— Можем ли да бъдем сигурни в този човек? — запита адютантът.
— Абсолютно. — Хитлер се извърна, прекоси стаята и се отпусна на един стол. Движеше се някак вдървено, нещо сякаш го болеше. — Той е верен германец. Познавам го. Познавам семейството му…
— Но вашият инстинкт…
— О… Казах, че ще се доверя на информацията от този човек, и ще го направя. — Хитлер даде знак на Путкамер да си върви. — Кажете на Ромел и Рундщед, че няма да си получат танковете. И ми изпратете оня доктор, по дяволите.
Путкамер отдаде чест отново и излезе да изпълни заповедта.
Епилог
Когато немците биха англичаните на четвъртфиналите на световното първенство по футбол през 1970-а, дядо беше бесен.
Той седеше пред цветния телевизор и непрекъснато си мърмореше нещо под носа.
— Само с хитрост! — заяви той на събралите се специалисти, които сега правеха разбор на играта. — С хитрост и изненада! Това е начинът да се бият проклетите германци.
Старецът тъй и не омекна, докато не пристигнаха внуците. Белият ягуар на Джо спря на алеята пред скромната къща с три спални и самият Джо, образец на проспериращия бизнесмен с велуреното си сако, жена му Ан и децата им влязоха вътре.
— Гледа ли мача, татко? — попита Джо.
— Отвратителна работа, хич ни нямаше. — Откакто се бе пенсионирал и имаше повече време, дядо се бе запалил страшно по спорта.
— Германците бяха по-добри — каза Джо. — Те играят добър футбол. Не можем да печелим всеки път я…
— Не ми говори за тия проклети германци. С хитрост и изненада, така трябва да се борим с тях. Така ги бихме и през войната, Дейви — обърна се дядо към внука, сгушил се в скута му. — Изиграхме ги здравата.
— Как ги изиграхте? — запита Дейви.
— Ами гледай, накарахме ги да си мислят — гласът на стареца се сниши заговорнически и момченцето се закикоти в очакване, — накарахме ги да си мислят, че ще нападнем Кале…
— Това е във Франция, не в Германия…
— Остави дядо си да разказва — сгълча го Ан.
— Както и да е — продължи дядо, — накарахме ги да си мислят, че ще атакуваме при Кале, и те пратиха там всичките си танкове и войници. — Той взе една възглавница да представи нагледно Франция, пепелник за немците и джобното си ножче за съюзниците. — Но ние дебаркирахме в Нормандия и там беше само старият Ромел и няколко стари тапешника.
— А те не разбраха ли, че ги лъжете?
— За малко да разберат. Всъщност имаше един техен шпионин, дето разбра.
— Какво стана с него?
— Убихме го, преди да може да им каже.
— Ти ли го уби?
— Не, баба ти.
В този момент влезе и баба с чайник в ръце.
— Фред Блогс, пак ли плашиш децата?
— Защо да не научат истината? — промърмори той. — Тя има медал, знаеш ли? Не иска да ми каже къде го крие, защото не обича да го показвам на гостите.
— Всичко е минало и заминало. — Тя подаде чашата на съпруга си.
— Съвсем не е заминало — хвана я за ръката той и гласът му изведнъж стана нежен.
Те се погледнаха за миг. Красивата й коса беше посивяла и сега тя я носеше на кок. Беше и понатежала, но очите й бяха същите — големи, кехлибарени и невероятно красиви. Тези очи се втренчиха в него и двамата утихнаха, потъвайки в миналото.
Докато накрая Дейвид скочи от скута на дядо си, събори чашата чай на пода и разсея омаята.