— Звучи интересно — рече Годлиман. Лулата му бе изгаснала.
Тери се усмихна, за първи път тази сутрин.
— Хората тук ще ти кажат, че се работи здравата, ден и нощ, с много напрежение, често безсмислено — но пък, разбира се, е интересно. — Той погледна часовника си. — Сега искам да се запознаеш с един от моите хора, много умно момче.
Двамата излязоха от стаята, качиха се по някакви стълби и тръгнаха по разни коридори.
— Казва се Фредрик Блогс — продължи Тери. — Отмъкнахме го от Скотланд Ярд — беше инспектор в Специалния отдел. Ако се нуждаеш от ръце и крака, използвай него. Ти имаш, естествено, по-висок чин, но аз не бих наблягал много-много на това — тук не държим на тия неща. Сигурно е излишно да ти го казвам точно на теб.
Влязоха в малка гола стая; прозорецът гледаше към сива стена. Килим нямаше. На стената висеше снимката на хубаво момиче, а на закачалката имаше чифт белезници.
— Фредрик Блогс, Пърсивал Годлиман — представи ги Тери. — А сега ви оставям сами.
Мъжът зад бюрото беше рус, нисък и набит. „С този ръст сигурно едва са го взели в полицията“, помисли си Годлиман. Връзката му беше направо обида за окото, но лицето му бе симпатично и открито, а усмивката — обезоръжаваща. Той стисна здраво ръката на госта.
— Слушай, Пърси, тъкмо се канех да отскоча до вкъщи за обяд — рече той. — Защо не дойдеш с мен? Жената прави страшни наденички с пържени картофи. — Говореше провлачено като истински кокни.
Годлиман не си падаше кой знае колко по наденичките с пържени картофи, но тръгна с Блогс. Двамата отидоха пеша до Трафалгар Скуеър и взеха автобуса за Хокстън.
— Жена ми е чудесен човек, да знаеш, но въобще не може да готви, горката. Всеки ден ям наденички с пържени картофи.
Източната част на Лондон още димеше от бомбардировките през предната нощ. Групички пожарникари и доброволци копаеха из развалините, пръскаха с маркучи гаснещи огньове и разчистваха натрупаните отломъци по улиците. Видяха старец да изнася скъпоценното си радио от полуразрушена къща.
— Значи ще ловим шпиони заедно — опита се да завърже разговор Годлиман.
— Ще си опитаме късмета, Пърси.
Блогс живееше в къща-близнак с три спални. Всичките къщи по улицата бяха съвсем еднакви. Миниатюрните градинки отпред бяха засадени със зеленчуци. Мисис Блогс се оказа хубавото момиче от снимката на стената. Изглеждаше уморена.
— Тя кара линейка по време на бомбардировките, нали така, любов моя? — рече Блогс. Явно се гордееше с нея. Тя се казваше Кристин.
— Всяка сутрин, като се прибирам, се питам дали ще заваря къщата на мястото й — каза тя.
— Забележи, че се тревожи за къщата, а не за мен — изсмя се Блогс.
Годлиман взе от камината красива кутийка, в която имаше медал за храброст.
— Как го получи?
— Отне пушката от един крадец, който бе тръгнал да обира пощата — отвърна вместо мъжа си Кристин.
— Страшна двойка сте вие двамата — рече Годлиман.
— Женен ли си, Пърси? — попита Блогс.
— Вдовец.
— Извинявай.
— Жена ми умря от туберкулоза през 1930. Нямахме деца.
— И ние нямаме засега — кимна Блогс. — Поне докато на света стават такива работи.
— О, Фред, нашият гост не се интересува от тия неща — рече Кристин и отиде в кухнята.
Седнаха да ядат на квадратна маса в средата на стаята. Годлиман бе развълнуван от тези двама млади и от домашния уют. Той осъзна, че мисли за своята Елинор. А това само по себе си беше необичайно — от години не бе в състояние да изпитва каквото и да било. Може би чувствата му отново се събуждаха за живот най-накрая. Странни неща вършеше войната.
Кристин наистина готвеше ужасно. Наденичките бяха прегорели. Блогс заля всичко обилно с доматен сос и Годлиман бодро го последва.
Щом се върнаха на Уайтхол, Блогс показа на Годлиман папката с неоткритите вражески агенти, за които се смяташе, че действат в Англия.
Имаше три вида източници на информация за тези хора. Първият — това бяха данните на Емиграционната служба към вътрешното министерство. Паспортният отдел отдавна работеше за военното разузнаване; имаше един списък от миналата война с имената на чужденците, които бяха влезли в страната, но не я бяха напуснали или бяха уредили положението си по някакъв начин — я бяха умрели, я се бяха натурализирали. Когато войната избухна, те всички бяха изправени пред трибунали, които ги разпределиха в три групи. Отначало интернираха само чужденците от група „А“, но след като журналистите от Флийт Стрийт понаплашиха обществеността с разни шпионски истории, до юли 1940 година и групи „Б“ и „В“ бяха изтеглени от обращение. Остана някакъв малък контингент емигранти, които тъй и не можаха да бъдат открити и беше логично да се предположи, че някои от тях са шпиони.