— Купих го през 1926 година — продължи татко Роуз, — тогава мислехме, че ще има революция и ще трябва някъде да се крием от работническата класа. Място само за оздравяващи болни.
На Люси й мина през ума, че свекърът й е прекалено възторжен, но трябваше да признае, че всичко наистина изглеждаше прекрасно — прочистено от вятъра, естествено и свежо. Нужно им беше това преместване. Трябваше да се отделят от родителите си и да започнат наново съвместния си живот. Нямаше смисъл да отиват в града под бомбите, когато и двамата не бяха достатъчно добре, за да помагат, и тогава бащата на Дейвид бе споменал, че има остров, недалеч от шотландския бряг, и всичко им се бе видяло прекалено хубаво, за да е вярно.
— И овцете са мои — каза татко Роуз. — Всяка пролет идват да ги стрижат, а от вълната вземам колкото да платя надницата на Том Макавити. Старият Том е овчар тук.
— На колко години е? — попита Люси.
— Мили Боже, трябва да е някъде към… седемдесетте.
— Сигурно е някой чешит. — Лодката зави и влезе в залива и Люси видя две малки фигурки на кея — мъж и куче до него.
— Чешит? И ти би станала същата, ако живееш двайсет години сама. Той си говори с кучето.
— На колко време идвате на острова? — обърна се Люси към лодкаря.
— През седмица, госпожо. Нося храната на Том, която хич не е много, и пощата му, а тя е още по-малко. Само ми давайте списък всеки втори понеделник и ще имате всичко, което може да се купи в Абърдийн.
Той угаси мотора и хвърли въжето на Том. Кучето залая и затича в кръг, явно извън себе си от възбуда. Люси стъпи на перилото и скочи на мостика.
Том й стисна ръката. Имаше лице сякаш от обработена кожа и огромна лула с капак. Беше по-нисък от нея, но набит, и изглеждаше невероятно здрав. Носеше най-мъхнатото сако от туид, което някога бе виждала, пуловер, който сигурно бе изплела някога по-голямата му сестра, карирана шапка и войнишки ботуши. Носът му беше огромен, червен, набразден от кръвоносни съдове.
— Радвам се да ви видя — посрещна я той така учтиво, сякаш тя му беше деветият посетител за деня, а не първото човешко лице, което виждаше от две седмици насам.
— Дръж, Том. — Лодкарят му подаде два кашона. — Тоя път яйца няма, но пък ти нося писмо от Девън.
— От племенницата ще да е.
„Ето откъде е пуловерът“, помисли си Люси.
Дейвид беше още в лодката. Лодкарят застана зад него и попита:
— Готов ли сте?
Том и татко Роуз се наведоха към лодката да помогнат; тримата вдигнаха Дейвид с количката му и го оставиха на мостика.
— Ако не си тръгна сега, ще трябва да чакам две седмици за следващия автобус — заяви с усмивка татко Роуз. — Къщата е стегната доста добре, ще видите. Всичките ви неща са там. Том ще ви покаже кое къде е. — Той целуна Люси, стисна Дейвид за рамото и раздруса ръката на Том. — Поживейте няколко месеца заедно, починете си, оправете се съвсем и се връщайте обратно — и двамата ви чака доста работа през тая война.
Люси знаеше, че няма да се върнат скоро, не преди да свърши войната. Но не го беше казала още на никого.
Татко Роуз се качи в лодката. Тя описа малък кръг и започна да се отдалечава. Люси махаше, докато изчезнаха зад носа.
Том вече буташе количката, така че Люси взе покупките. От края на кея до върха на склона над малкия плаж се издигаше нещо като дълга, стръмна тясна рампа, подобна на мост. На Люси щеше да й е трудно да изтика количката до върха, но Том се справяше без никакво видимо усилие.
Къщата беше прекрасна.
Малка, сива, заслонена от вятъра от едно възвишение. Дограмата беше прясно боядисана, а до вратата растеше дива роза. От комина се виеше дим и морският бриз го разпиляваше в небето. Малките прозорчета гледаха към залива.
— Прекрасно е! — възкликна Люси.
Вътре беше почистено, проветрено и боядисано: каменният под беше застлан с дебели килими. Имаше четири стаи: долу — напълно обзаведена кухня и гостна с каменна камина, горе — две спални. В единия край бяха направили основен ремонт и бяха поставили тръби и канал, така че горе имаше баня, а долу — разклонение за кухнята.
Дрехите им бяха в гардеробите. В банята имаше хавлиени кърпи, в кухнята — храна.
— Трябва да ви покажа нещо в обора — каза Том.
В скритата отзад пристройка, която съвсем не приличаше на обор, ги чакаше лъскав нов джип.
— Мистър Роуз каза, че е специално пригоден за младия господин — рече Том. — Скоростите се сменят автоматично, а клаксонът и спирачката се натискат с ръка. Така каза той. — Повтаряше думите като папагал, като че ли не му беше много ясно какво представляват тия скорости, спирачки и клаксони.