— Нали е страхотно, Дейвид? — възкликна Люси.
— Връх. Но къде ще ходя с него?
— Винаги сте добре дошли при мен — рече Том, — ще изпушим по една лула, ще пийнем по чашка уиски. Отдавна си мечтая да си имам пак съседи.
— Благодаря — каза Люси.
— Това тук е генераторът — обърна се Том и посочи с ръка. — И аз имам същия. Сипвате горивото тук. Дава променлив ток.
— Странно — малките генератори обикновено са за прав ток — каза Дейвид.
— Вярно. Не знам точно каква е разликата, но казват, че тоя е по-безопасен.
Върнаха се обратно в къщата.
— Е, вие си се настанявайте, а аз да си гледам овцете, та ще ви кажа довиждане. Ох! Щях да забравя — в случай на нужда мога да се свържа с Абърдийн по радиото.
— Имаш предавател? — изненада се Дейвид.
— Аха — заяви Том гордо. — Аз съм сътрудник на Кралския корпус за наблюдение и трябва да откривам вражески самолети.
— Досега да си открил някой? — запита Дейвид.
Усетила сарказма в гласа му, Люси го стрелна неодобрително с поглед, но Том сякаш нищо не забеляза.
— Още не — отвърна той.
— Страхотно.
— Той просто иска да е полезен — каза Люси, когато Том си отиде.
— Много от нас искат да са полезни — заяви Дейвид.
„И там е бедата“, помисли си Люси. Тя замълча и забута количката със сакатия си съпруг към новия им дом.
Когато в болницата помолиха Люси да отиде при психиатъра, тя моментално реши, че Дейвид има мозъчно увреждане. Не беше така.
— Нищо му няма на главата, само дето се е понатъртил лошо по лявото слепоочие — заяви лекарката. И продължи: — Но загубата на двата крака несъмнено го е травмирала и не се знае как ще се отрази това на психиката му. Много ли искаше да стане летец?
Люси се замисли за миг.
— Страх го беше, но ми се струва, че въпреки това много искаше да лети.
— Е, сега той има нужда от утеха и подкрепа. И от търпение. Едно можем да кажем със сигурност — известно време ще е раздразнителен и постоянно в лошо настроение. Нуждае се от любов и почивка.
Първите няколко месеца на острова обаче Дейвид сякаш не се нуждаеше нито от едното, нито от другото. Не правеха любов, може би защото той чакаше раните му да заздравеят напълно. Но не си и почиваше. Хвърли се изцяло в отглеждането на овцете и кръстосваше непрекъснато острова с джипа, количката стоеше отзад. Той направи огради покрай по-коварните стръмнини, стреляше по орлите, помагаше на Том да дресира новото куче, когато Бетси почна да ослепява, и запали пирена, а през пролетта всяка нощ излизаше да изражда агнета. Един ден отсече голям стар бор близо до къщичката на Том и две седмици го кастри, за да го насече на удобни за носене пънове, които после превози до къщата — трябваха им дърва за огрев. Дейвид изпитваше удоволствие от истински тежкия физически труд. Научи се да се привързва здраво към стола, за да държи тялото си неподвижно, докато замахва с брадвата или големия чук. Издяла си чифт бухалки и с часове се упражняваше с тях, когато Том не можеше да му намери някаква работа. Мускулите на ръцете и гърба му заякнаха неимоверно, като на шампион в състезание по културизъм.
Люси не беше нещастна. Беше се страхувала, че Дейвид ще вземе да седи до огнището по цял ден, обзет от черни мисли, и ще оплаква лошия си късмет. Работеше направо като луд, наистина, и това беше донякъде обезпокоително, но поне не вегетираше.
Тя му каза за бебето на Коледа.
Сутринта му подари бензинова резачка, а той на нея — топ коприна. Том дойде за обяд — ядоха дивата гъска, която той бе застрелял. След чая Дейвид откара овчаря, а когато се върна, Люси отвори бутилка коняк после каза:
— Имам още един подарък за теб, но няма да можеш да го отвориш до май.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — засмя се той. — Колко коняк изпи, докато ме нямаше?
— Ще имам дете.
Той се втренчи в нея, а усмивката изчезна от лицето му.
— Мили Боже, само това ни липсваше сега.
— Дейвид!
— Добре де, но… Господи… Кога, по дяволите, е станало?
— Не е толкова трудно да се пресметне, струва ми се — рече тя. — Трябва да е било някъде седмица преди сватбата. Цяло чудо е, че е оцеляло след катастрофата.