Фейбър имаше друго мнение по въпроса, но Фейбър беше и друг човек в края на краищата.
Той зави по Арчуей Роуд и се наведе леко напред, за да вземе баира: дългите му крака се движеха неуморно нагоре-надолу като буталата на локомотив. Беше в чудесна форма за възрастта си — трийсет и девет години, макар че винаги лъжеше, ако го попитаха за това. Той лъжеше за повечето неща, просто като предохранителна мярка.
Започна да се поти, докато изкачваше хълма към Хайгейт. Сградата, в която живееше, беше една от най-високите в Лондон. Затова я беше и избрал — тухлена викторианска постройка, последната на реда от шест еднакви къщи, високи, тесни и мрачни като умовете на хората, за които ги бяха строили. Всяка по на три етажа, със сутерен и вход за прислугата — английската средна класа държеше на отделен вход дори когато нямаше слуги. Фейбър беше циник по отношение на англичаните.
Собственикът на номер 6 се казваше Харолд Гардън. Малката му фирма за кафе и чай бе банкрутирала по време на Голямата депресия и тъй като цял живот твърдо вярваше, че неплатежоспособността е смъртен грях, разореният мистър Гардън нямаше друг избор, освен да умре. Къщата беше единственото, което остави на вдовицата си и тя се видя принудена да си вземе квартиранти. Харесваше й да бъде хазайка, макар етикетът на средата, към която принадлежеше, да изискваше да се преструва, че малко се срамува от това. Стаята на Фейбър беше на последния етаж, с голяма капандура. Той живееше там от понеделник до петък — беше казал на мисис Гардън, че прекарва съботите и неделите с майка си в Ирит. Всъщност имаше още една хазайка в Блакхийт, която го наричаше „мистър Бейкър“ и мислеше, че квартирантът й продава канцеларски стоки из страната и пътува през цялата седмица.
Той подкара колелото по градинската пътечка под неодобрително смръщените високи прозорци на фасадата, остави го в бараката и го заключи за косачката; беше забранено да се оставя незаключено превозно средство. Картофите, сложени за разсад в кутии около цялата барака, бяха поникнали. Мисис Гардън бе решила да засади цветните си лехи със зеленчуци — нали се водеше война.
Фейбър влезе в къщата, остави шапката си на високата закачалка в антрето, изми си ръцете и отиде в трапезарията.
Трима от другите квартиранти вече ядяха: един пъпчив младеж от Йоркшир, който се опитваше да постъпи в армията, пооплешивял русоляв търговец сладкар и флотски офицер от запаса, който — Фейбър беше убеден в това — бе съвсем изкуфял. Фейбър им кимна и седна.
Търговецът разправяше някакъв виц:
— И командирът му вика: „Рано се връщаш!“, а пък пилотът се обръща и се смее: „Да бе, пуснах ги тия позиви на връзки. Да не съм сбъркал нещо, а?“ А командирът се тюхка: „Мили Боже, можеше да удариш някого!“
Флотският офицер се изкиска, а Фейбър се усмихна. Мисис Гардън се появи с чайника.
— Добър вечер, мистър Фейбър. Нали не ни се сърдите, че почнахме без вас?
Фейбър размаза тънко маргарина по филията черен хляб и усети как ужасно му се прииска една тлъста наденичка.
— Разсадът ви е станал вече — каза й той.
Фейбър приключи бързо с вечерята. Другите споряха дали трябва да се изгони Чембърлейн и да се смени с Чърчил. Мисис Гардън все вземаше думата и поглеждаше Фейбър да види как ще реагира. Беше червендалеста и пълничка, обличаше се като трийсетгодишна, макар че му бе връстница — очевидно си търсеше нов съпруг. Той не се намеси в разговора.
Мисис Гардън пусна радиото, то запращя и после говорителят обяви:
— Вие слушате Би Би Си, предавания за страната, „Пак е оня човек“.
Фейбър познаваше това предаване: в него редовно се явяваше някакъв немски шпионин, наречен Фюнф. Той се извини на останалите и се качи в стаята СИ.
След „Пак е оня човек“ мисис Гардън остана сама. Флотският офицер и търговецът тръгнаха за кръчмата, а момчето от Йоркшир, което беше много набожно, отиде на вечерна служба. Тя седеше в гостната с чаша джин в ръка, взираше се в плътните завеси, спуснати заради затъмнението, и мислеше за мистър Фейбър. Щеше й се той да не седеше толкова много в стаята си. Тя имаше нужда от компания, и то от компанията на мъж като него.
Мисис Гардън се чувстваше виновна, когато подобни неща й минаваха през главата, и за да успокои съвестта си, се помъчи да мисли за мистър Гардън. Спомените й бяха близки, но неясни, като старо филмово копие с вече изтъркана лента и неразбираем звук. Лесно беше да си представи, че е при нея в стаята, но й бе трудно да види ясно лицето му или дрехите, с които е облечен, или пък да чуе коментара му за последните новини от фронта. Беше дребничък и спретнат, бизнесът му вървеше, когато му работеше късметът; спреше ли — и той се проваляше. Тя го обичаше много. Куп жени щяха да изпаднат в нейното положение, ако тая война нещо се закучеше. Мисис Гардън си наля още малко.