— Вярно е. — Годлиман пое менюто от келнера и каза: — Не искам нищо за аперитив.
Тери даже и не погледна менюто.
— Сериозно, Пърси, защо си още в града?
Погледът на Годлиман се проясни, като образ на екран, който преди това не е бил на фокус, сякаш едва сега му се налагаше да се замисли.
— Редно е да заминават децата и национални институции като „Бертран Ръсел“. Но за мен… добре де, прилича ми малко на бягство, все едно да оставиш другите да се бият вместо теб. Съзнавам, че обяснението ми не е много логично, но при мен това е въпрос на чувства, не на логика.
Тери се усмихна като човек, чиито очаквания са се сбъднали, но не продължи започнатата тема, а се взря в менюто. След секунда възкликна:
— Мили Боже! „Le Lord Woolton Pie“.
— Сигурен съм, че въпреки това си е само картофи и разни други зеленчуци — ухили се Годлиман.
Когато поръчката бе направена, Тери попита:
— Какво мислиш за новия ни премиер?
— Този човек е магаре. Но я виж пък Хитлер! Такъв глупак, а колко добре се справя. Ти как мислиш?
— Ще я караме с Уинстън. Поне е достатъчно войнствен.
— „Ще я караме“? — повдигна вежди Годлиман. — Пак ли се върна в играта?
— Никога не съм я напускал окончателно, да знаеш.
— Но ти каза…
— Пърси, я се сети за някой отдел, чиито служители до един да твърдят, че не работят за армията!
— Дяволите да ме вземат! През всичките тия години…
Първото ястие пристигна и те отвориха бутилка бяло бордо. Годлиман чоплеше консервираната сьомга и изглеждаше някак тъжен.
— Мислиш за предишната, а? — рече накрая Тери.
— Млади бяхме — кимна Годлиман. — Страшно време беше. — Но в тона му сякаш имаше някакво съжаление.
— Сегашната война въобще не прилича на оная. Момчетата ми вече не ходят да броят укрития зад огневата линия като вас. Тъй де, ходят, но този път това не е толкова важно. Сега просто слушаме радио.
— Предаванията им не са ли шифровани?
— Всеки шифър може да бъде разчетен — сви рамене Тери. — Откровено казано, сега можем да научим почти всичко, което ни е нужно.
Годлиман се огледа — добре, че наоколо нямаше кой да ги чуе. Пък и най-малко той трябваше да напомня на Тери, че безгрижното дрънкане може да коства живота на някого.
— Всъщност работата ми е да се погрижа те да не получат сведенията, които им трябват — продължи Тери.
И двамата си бяха поръчали пиле за второ. В менюто нямаше говеждо. Годлиман мълчеше, но Тери продължаваше да говори:
— Странна личност е тоя Канарис, да знаеш. Адмирал Вилхелм Канарис, началник на Абвера. Запознах се с него, преди да почне тая война. Харесва Англия. И ми се струва, че не обича много-много Хитлер. Както и да е, знаем, че му е било наредено да проведе голяма разузнавателна операция срещу нас, като подготовка за нападението — но той не направи кой знае какво. Арестувахме най-добрия им агент в Англия в деня на избухването на войната. Сега е в затвора в Уондзуърт. Безполезна работа се оказаха тия шпиони на Канарис. Стари дами в разни пансиони, луди фашисти, дребни престъпници…
— Виж, старче — прекъсна го Годлиман, — наистина прекаляваш. — Той потрепера леко, беше от яд и недоумение. — Всичко това е секретна информация. Не желая да слушам.
— Искаш ли нещо друго? — продължи невъзмутимо Тери. — Аз ще си поръчам шоколадов сладолед.
— Не, струва ми се — изправи се Годлиман. — Връщам се на работа, ако не възразяваш.
— Светът може да почака за твоята преоценка на Плантагенетите, Пърси — погледна го хладно Тери. — Води се война, мило момче. Искам да работиш за мен.
Годлиман се втренчи в него и млъкна. После, след няколко мига, запита:
— Но какво, по дяволите, бих могъл да правя?
— Да ловиш шпиони — оголи зъби като някой стар вълк Тери.
На връщане Годлиман усети, че се чувства потиснат въпреки времето. Щеше да приеме предложението на полковник Тери, в това нямаше никакво съмнение. Страната му е във война, една справедлива война, и ако се окаже вече твърде стар да се бие, то е още достатъчно млад да помогне с каквото може.
Но да изостави работата си — и за колко години? Това го потискаше. Той обичаше историята и от смъртта на жена си преди десет години се бе потопил изцяло в средновековна Англия. Обичаше да разнищва загадки, да открива и най-слабите следи, да разрешава противоречия и изобличава лъжи, пропагандни трикове или митове. Новата му книга щеше да бъде най-доброто, написано по този въпрос през последните сто години, а нищо по-хубаво нямаше да се появи и през следващия век. Беше определяла живота му толкова дълго време, че мисълта да я изостави изглеждаше просто нереална, толкова трудна за предъвкване, колкото, да речем, откритието, че си сираче и нямаш никаква кръвна връзка с хората, които винаги си наричал мама и татко.