Когато засвириха отбой, всички тръгнаха нагоре по стълбите към улицата, а Годлиман влезе в една телефонна будка и се обади на полковник Тери, за да попита кога може да започне.
3.
Фейбър… Годлиман… двете страни на триъгълник, който един ден щяха да затворят окончателно Дейвид и Люси, главните действащи лица в церемонията, която се извършваше в момента в една малка, стара и много красива селска църква. Груба каменна стена ограждаше гробището, където цъфтяха диви цветя. Самата църква — е, поне част от нея — бе свидетелка на последното чуждо нашествие на острова преди близо хиляда години. Северната стена на кораба, дебела няколко стъпки и само с две тесни прозорчета, помнеше това последно нападение — беше строена по време, когато църквите бяха място както за духовно, така и за физическо убежище, та малките закръглени отгоре отвори бяха по-подходящи за изстрелване на стрели, отколкото за пропускане на Божията светлина. Наистина местната доброволна организация за отбрана бе разработила подробни планове за използването на църквата, ако — и когато — първите хулигани от Европа прекосяха Ламанша.
Но в този августовски ден на 1940 г. по плочите не кънтяха високи ботуши. Още не. Слънцето искреше през цветните стъкла, които бяха преживели иконоборците на Кромуел и алчността на Хенри VIII, а покривът ечеше от акордите на органа, който още не знаеше що е дървояд или гниене.
Беше чудесна сватба. Люси беше в бяло, естествено, а петте й сестри бяха шаферки с кайсиеви на цвят рокли. Дейвид носеше парадната униформа на летец от кралските ВВС, нова-новеничка, защото я обличаше за първи път. Пяха псалм 23, „Господ е моят пастир“, по мелодията на популярен шлагер.
Бащата на Люси изглеждаше много горд, както би изглеждал всеки в деня, когато най-голямата и най-хубавата му дъщеря се омъжва за чудесно момче в униформа. Той беше фермер, но много отдавна не бе сядал на трактор; даваше под аренда обработваемата си земя, а останалата част използваше да отглежда състезателни коне, макар че тая зима, разбира се, пасището му щеше да бъде разорано и засадено с картофи. Въпреки че всъщност беше по-скоро благородник, отколкото фермер, той имаше кожата на човек, работещ на открито, здравия гръден кош и големите, яки ръце на земеделец. Повечето мъже от тая страна на църквата приличаха на него — мъже с гърди като мехове и обрулени от вятъра червендалести лица; онези, които не бяха сложили фракове, предпочитаха костюмите от туид и здравите обуща.
Шаферките приличаха на баща си — това бяха момичета, израсли на село. Но булката беше като майка си. Косата й беше тъмночервена, много тъмно при това, дълга, гъста, лъскава и пищна, широко раздалечените кехлибарени очи озаряваха нежно овално лице и когато ясният й, прям поглед прониза викария, преди да произнесе онова „да“, свещеникът изумено си помисли: „За Бога, тя наистина мисли така“, а това беше доста странно поведение от страна на църковен служител в средата на брачна церемония.
Фамилията от другата страна също си имаше свой облик. Бащата на Дейвид беше адвокат; зад постоянно свъсеното лице — една чисто професионална превземка — се криеше слънчев характер. (Той беше стигни до майор в последната война и считаше целия тоя шум около кралските ВВС и въздушните боеве за временен каприз, мода, която скоро ще мине.) Но никой не приличаше на него, дори и синът му, който, изправен сега пред олтара, се вричаше да обича жена си до самата си смърт, а тя, Боже опази, можеше да дойде много скоро. Не, всички приличаха на майката на Дейвид, която седеше до съпруга си; тя имаше матова кожа, тъмна, почти черна коса и дълги, тънки крайници.
Дейвид стърчеше най-високо от всички. Миналата година бе поставил рекорд на висок скок в Кеймбридж Юнивърсити. Беше прекалено хубав за мъж — лицето му щеше да е даже женствено, ако не беше тъмната сянка на наболата гъста брада. Той се бръснеше по два пъти на ден. Имаше дълги мигли, изглеждаше интелигентен — и наистина беше, и чувствителен.
Всичко беше съвсем идилично: двама щастливи и хубави млади, деца на солидни, материално обезпечени семейства — самият гръбнак на Англия, се женеха в селската църква, а за по-хубаво време просто не можеше и да се мечтае.
Когато ги обявиха за мъж и жена, очите на майките си останаха сухи, а бащите се просълзиха, и двамата.
„Да се целува булката, е просто варварски обичай — помисли си Люси, докато още едни застаряващи, мокри от шампанското устни я мляснаха по бузата. — Сигурно идва от още по-варварските първобитни времена, когато всеки мъж в племето можел да… както и да е, време е да се цивилизоваме и да престанем с всичко това.“