И цяла зачервеняла от срам, тя мярна да си тръгне.
— Малка си, ама на. Аз щом те видях, и те залюбих — каза стражарят и погледна Иглика с такъв продължителен и безсрамен поглед, че тя се уплаши.
— Да имаш да взимаш! — отговори сърдито тя и тръгна през поляната, като подгони стадото си.
— Слушай, Иглико, не сърди се де. Ще се срещнем пак тука. Ще дойдеш, нали? И тогава ще ми кажеш обичаш ли ме. Ако не дойдеш утре, няма да ме срещнеш вече — каза след нея горският.
Той дълго гледа подир момичето, което се затули зад храстите, като прикриваше голите си обли крака, прижурени и издраскани. И като наметна пушката си, изгуби се в гората с доволството и трепета на ловец, който е поставил изкусно примката си.
Иглика мислеше никога вече да не дохожда на това място и никога да не се среща с новия горски стражар. Но на другия ден тя, като изкара стадото, сама не разбра защо се намери пак на същата полянка.
— Ще се сърдя и няма да говоря вече с него. Да види, как смее да приказва така! — оправдаваше се тя.
И като закроти стадото, набра игличина и седна върху топлата земя да вие венец.
Тя го виеше полека, грижливо, пееше си нещо и приказваше на цветята, както вчера.
Но днес тя им приказваше за горския стражар.
Денят беше пак топъл и хубав. Наоколо беше пак тъй светло и прясно. Из въздуха хвърчеха мушички и крилцата им блещеха срещу слънцето като златни. Иглика хвана една пъстра калинка, тури я на ръката си и се обърна към нея с оная малка песенчица, пълна с тайнственост за детското въображение и прилична на сън.
— Калинке-малинке! Кажи ми, накъде ще се оженя?
Насекомото разтвори полека крилцата си, трепна, вдигна се високо-високо и изчезна.
Иглика изгуби посоката му и на сърцето й етана тъжно. Наоколо като че ли съвсем утихна. Даже звънчето престана да дрънка. Тя, уплашена от тая внезапно настанала тишина и от тайната си, която откри на малката калинчица, изгледа плахо около себе си и се залови за венеца.
Но ето че стадото се разбяга, малкото звънче тревожно зазвънтя. Из храсталака с шум изскочи горският, червен и хубав като вчера.
— Добър ден, момиче!
Иглика поиска да отговори, но не можа да каже нищо.
Горският седна близко до нея, взе недовършения венец и почна да го разглежда.
— Защо го не доплетеш?
— Дай ми го! — дръпна го из ръцете му тя.
— На ти го, ама като го свършиш, ще ми го дадеш.
— То не се знае — отговори троснато Иглика. И отведнаж я хвана яд на тоя мустакат мъж. Тя си спомни за стария дядо Мартин, който беше толкова добър, и й стана жално.
— Къде е дядо Мартин? — попита тя внезапно.
— Преместиха го.
— Колко беше добър той!… И какви шарени хурки знаеше да прави!
— Добър! Разбира се… Може ли да бъде лош такъв стар човек като него? Той нямаше нито един зъб в главата си. А виж моите!
Горският показа зъбите си като вълк срещу агънце и настави със смях:
— Да искам, мога да те изям. — Тия думи не се харесаха на Иглика. Тя скочи и се изправи.
Настана неприятно мълчание.
— Какво се замисли? — попита горският. — Седни си увий венеца.
Иглика се повайка малко, после събра цветята, кои-то бяха се пръснали по тревата, седна и мълчаливо почна да доплита венеца си.
— Като се сърдиш, по-хубава си — каза горският. Иглика пак не отговори.
Горският бръкна в чантата, извади едно парче захар и го хвърли в скута й.
Иглика го взе и сърдито го захвърли. Стражарят й хвърли още едно.
— Какъв си! — каза тя и не можа да се сдържи да не се засмее.
Горският хвърли още едно. Иглика го взе и помери да го удари. Той си отвори устата и си подаде главата напред.
— Хвърли ми го в устата.
Иглика го удари по челото със захарчето и почна весело да се смее.
— Видя ли!
— Отвори си устата, да видиш аз как ще улуча — каза горският.
Иглика, която забрави сръднята си скоро, като всяко дете се увлече в играта. Тя си отвори устата.
Стражарят я приближи, посегна и тури с ръка шекерчето в отворената като разцъфтяла роза уста.
Иглика го схруска със смях.
Горският изсипа на тревата цяла купчина захар и почна да нарежда бучките около нея, една по една, и да я загражда.
— Чакай да видим ще стигнат ли да те заградя.
— Остави врата, че не мога да изляза, ей! — каза весело Иглика, като го гледаше как обикаля около нея. При всяко негово навеждане тя усещаше топлината, която идеше на вълни от мъжкото му хубаво лице. Играта й се хареса. Стражарят не й се виждаше вече лош. Той никак не приличаше на другите хора. Толкова много шекер, такъв весел и шеговит, такива хубави ду-ми! Тя го гледаше като насъне, боеше се от него и тръпнеше, но не можеше да го остави. Той й се виждаше като някой цар, богат и силен, на когото всички се покоряват, който може да направи всичко, каквото иска.