— Няма за какво — настоя той. — Както вече споменах: всякаква реклама, особено безплатната, ще ми е от полза в момента. Освен това май съм влюбен.
Тя се засмя, без да приема думите му сериозно.
— Винаги ли така бързо припламвате — попита с любопитство.
— Не, невинаги. — Пресегна се и я хвана за ръката. — Какво ще правиш тази вечер?
— Вероятно ще работя извънредно — отвърна тя, като се стараеше тонът й да е непринуден.
— Сериозно говоря, Мередит — настоя Ник. — Какво ще вечеряш?
— Сигурно ще поръчам да ми донесат китайска храна и ще я изям на бюрото си.
Съзнаваше накъде бие и искаше да го отклони.
— Какво ще кажеш да отделиш това време, за да вечеряш с мен? Знам едно страхотно италианско ресторантче в Глендейл…
— Не. Наистина не мога.
— А утре? — не се предаваше Ник.
— Работя до късно почти всяка вечер.
Искаше да влезе в колата, но той не пусна ръката й. Очевидно беше непреклонен.
— Тогава да се срещнем за закуска. Има едно кафене до плажа… Ще ядем навън и ще наблюдаваме изгрева.
— Не мога. Наистина. — Най-после тя успя да измъкне ръката си и се настани зад волана. — Но благодаря за поканата.
— Знам, че нито си омъжена, нито обвързана, защото звъннах в службата ти и попитах. Да не съм те засегнал, или нещо подобно?
— Не, причината не е у теб. Аз… просто не смесвам работата с удоволствието. Не излизам с никого, когото интервюирам — обясни тя плахо.
Тактиката му я затрудняваше да откаже. Запали двигателя, благодари отново и замина, мислейки, че го вижда за последен път.
Нямаше от къде да знае втората причина за успеха на Ник Холидей: никога да не се отказва от нещо, което истински желае.
— Цветя за Мередит Кортни — обяви високо разносвачът на пощата, понесъл дълга бяла кутия през новинарската стая към малкия й кабинет. — За трети път тази седмица — припомни той, ухили се и й подаде кутията. — Някой явно здравата е хлътнал по теб.
— Ще ми се да не го огласяваш из цялата сграда — тросна се тя и отвори кутията.
Не се налагаше да чете картичката. Знаеше кой ги изпраща.
Младият мъж подсвирна леко.
— Този път рози. Добре върви. Чуй съвета ми — не се примирявай с нищо по-малко от женитба.
Мередит свъси вежди и размаха нож за отваряне на писма пред носа му.
— Изчезвай! Иначе ще стана тема номер едно в новините довечера, защото ще те убия пред свидетели.
Той се отдалечи със смях.
Мередит отвори картичката. Посланието винаги гласеше едно и също:
„Защо не ми дадеш възможност да ти докажа, че съм свестен тип?
Обич, Ник.“
Обич! Увлечение може би, но не и обич, помисли си тя. Та той дори не я познаваше! Ами ако това е начинът да го отстраня, мина й през ума. Защо пък да не излезе с него веднъж?
— Пак ли цветя?
Мередит вдигна поглед. Кей стоеше на прага на кабинета й.
— Пак — кимна тя. — Явно не е склонен да приеме „не“ като отговор.
— Защо не излезеш с него? — попита Кей, влезе и затвори вратата.
— Какво?! — Мередит я изгледа искрено смаяна. — Шегуваш се.
Кей обаче имаше сериозен вид.
— Защо да се шегувам? Или много те харесва, или е собственик на цветарница. Дава си доста труд да те впечатли.
— Така е — мрачно отвърна Мередит. — Нали знаеш как действат кинаджиите. Уверяват всяко срещнато момиче колко го обичат, за да го вкарат в леглото, а после…
— Явно здравата си се опарила от някого — заключи Кей.
— Какво те кара да мислиш така?
— Разпъждаш мъжете. Но да знаеш — не всички са чудовища. — Кей започна да бели портокал. — Ако ме питаш…
— Не те питам! — сряза я Мередит.
— Ако ме питаш — не отстъпи Кей, — според мен проявяваш ненужни предразсъдъци.
— Предразсъдъци ли?
— Точно така. Втълпила си си, че щом Холидей е нашумял режисьор, значи е развратник. Очевидно никога не ти е хрумвало, че в киноиндустрията има и свестни хора, които въобще не се занимават с наркотици, не сменят съпругите си, както ние сменяме дрехите си, и не си падат по упадъчните нрави на Холивуд. Някои от тях дори ходят на църква в неделя и се радват на дълги и щастливи бракове.
— Добре. Каза каквото си бе наумила — въздъхна Мередит примирено. — А сега, ако обичаш, би ли затворила вратата на излизане?