Мередит го погледна с очакване да продължи. Господи, помисли си, сблъскал се е със същата емоционална изолация като дете, каквато и тя бе преживяла!
— Татко умря, когато бях на седем — сподели Ник, свъсил леко вежди. — Беше търговски представител. През по-голямата част от времето пътуваше. И един ден просто не се върна. Или поне така си мислех по онова време.
Мередит сведе очи към чинията си.
— Съжалявам — промълви тя.
И продължи наум: добре познавам това чувство.
— Липсваше ми. Но го ненавиждах, задето умря и ни остави без предупреждение, ей така — един ден беше с нас, а на следващия го нямаше — припомни си Ник. — Известно време ми бе трудно да се приспособя. Останахме само с мама, а аз бях единственото еврейче в училището. Доста ме тормозеха. Започнах да прекарвам повечето време вкъщи… Сам… Или ходех на кино. Филмите бяха единственото ми спасение, бягството ми от действителния свят, към който никога не бях принадлежал истински.
Известно време Мередит остана смълчана. Кой би допуснал, че веселяк и оптимист като Ник може да е имал самотно, обременено детство?
— Тогава ли ти стана интересно как се прави кино? — попита тя.
Той кимна.
— Имах евтин фотоапарат. Постоянно снимах, но все в определена последователност. После подреждах снимките в албум и пишех текстове под тях: получаваше се някаква история — припомни си той, притиснал върховете на пръстите си и подпрял лакти на масата. — Когато станах на четиринадесет, бях спестил достатъчно, за да си купя древна камера от местната заложна къща. Правех филми за всякакви неща — движението по аутобана, хлапетата на плажа, спортни събития. Експериментирах от различен ъгъл. — Направи пауза, преди да продължи. — Един ден съобщих на мама с какво искам да се занимавам и тя ме подкрепи напълно. Хвана се да работи на две места — и така цели пет години, за да се изуча в калифорнийския университет. Доволен съм, че сега имам възможност да се грижа за нея.
— Тя къде е? — попита Мередит, докато сервитьорът поднасяше десерта.
— В Израел. Съкровената й мечта бе да го посети, за това я изпратих. Там е от четири месеца, но от писмата й съдя, че не бърза да се върне.
— Малцина от преуспелите мислят за семействата си — подхвърли Мередит.
Самата тя не се бе виждала с близките си от години.
— Не бих постъпил по друг начин. — Ник си погледна часовника. — Слушай, още е рано. Защо не отскочим до едно страхотно местенце…
Тя поклати глава.
— Не мога. На работа съм от пет сутринта.
— Какво ще кажеш за утре?
Тя се пресегна през масата и нежно го стисна за ръката.
— Много приятно прекарах, Ник, но нека не бързаме, става ли?
Атина, септември 1979 година
Константин Киракис се взираше със зачервени очи в документите върху бюрото. Денят се оказа дълъг, но бе работил много и резултатите го радваха. Подписа договори, чрез които „Киракис корпорейшън“ щеше да се включи в нови дейности на стойност милиарди долари. Ставаше въпрос предимно за проекти в Северна Америка и той бе доволен. В Ню Йорк Александър се справяше чудесно. И въпреки това Киракис щеше да е много по-щастлив, ако синът му бе останал в Гърция, за да работят рамо до рамо в централата на корпорацията. Винаги бе мечтал и се бе надявал лично да подготви сина си за момента, когато той ще стане председател на борда. Един ден корпорацията ще се превърне в най-голямата мултинационална организация и Александър трябваше да е подготвен за това.
— Късно е, Коста. Защо не приключиш с работата и не дойдеш да си легнеш?
Киракис вдигна глава. Съпругата му Мелина стоеше на прага на кабинета в бледосиня кадифена роба. Тежката й руса коса, обикновено събрана във висок кок, сега се спускаше свободно по раменете и Киракис си помисли, че това я прави поне с десет години по-млада. Дори на шестдесет и седем тя беше привлекателна жена. Времето се бе отнесло милостиво към нея.
— Съжалявам, matia mou — рече тихо той, докато Мелина се приближаваше. — Загубих представа за времето.
Прегърна я нежно. Стори му се изключително крехка.
— Явно. — Вдигна поглед към него и му се усмихна. — Вече не си млад, Коста. Научи се да се отпускаш по-често.
И той се усмихна.
— Говориш точно като онзи стар мърморко Караманлис — упрекна я той. — Двамата да не сте подновили конспирацията да ме пенсионирате?
— Няма никаква конспирация — успокои го Мелина и седна до бюрото му. — Двамата просто се притесняваме за теб. Прекалено много се натоварваш.