— И според теб лошите отзиви за Александър през последните години ще накарат консервативните банкери да се въздържат да работят с него? — попита Мелина.
Киракис се обърна и тя видя отговора в очите му.
— Да, matia mou — произнесе той бавно. — Четат за него, чуват всички истории за живота, който води. И понеже са предпазливи по природа, започват да се съмняват в способността му да взима правилни делови решения. Смятат го за безотговорен.
— Не е честно да съдят за него от личния му живот — възнегодува Мелина. — Ако татко се позоваваше само на първите си впечатления от теб, никога…
— Ако баща ти не бе отделил време да надникне под повърхността, двамата с теб никога нямаше да се оженим… И никога нямаше да финансира старта на флотилията Киракис — завърши съпругът й с лека усмивка. — Но Александър може и да не извади същия късмет. Времената сега са други и нашият син не проявява здрав разум като мен да се влюби в дъщеря на банкер.
Мелина се обърна с лице към него.
— Коста, знам колко е важно за теб — винаги е било — Александър да изпълни предначертаната си съдба като твой наследник. Господ е свидетел, че планираш този момент от неговата петгодишна възраст. Знам, че ти е трудно да го приемеш, но Александър е млад мъж. Има време…
— На седемнадесети ноември ще навърши тридесет и една — напомни й Киракис. — Когато аз бях на тридесет и една, вече бяхме женени от няколко години. Бях се установил и като съпруг, и като бизнесмен.
— Но както сам спомена, времената се промениха, от както ти беше на възрастта на Александър.
— Не чак толкова — настоя Киракис непреклонно.
Тя го погледна и се усмихна.
— Повече, отколкото ти се иска да вярваш.
Той отново поклати глава.
— Понякога ми се струва, че по отношение на Александър си сляпа.
— А понякога аз смятам абсолютно същото за теб — призна тя. — Целуна го ласкаво по бузата. — И двамата сме безнадеждни случаи, нали?
Той се усмихна.
— Така излиза.
— Ела да си легнеш — подкани тя. — Късно е, а и в този момент си безсилен да направиш каквото и да било относно любовния живот на Александър.
Той остави очилата си върху бюрото.
— Ти върви. Скоро ще дойда.
— Няма да работиш…
— Не, не. Ще бъда при теб след няколко минути.
Тя кимна.
— Добре.
Загледа я как изкачва стълбите с грациозността на графиня; грациозност, която не се придобива — човек се ражда с нея. Изпитваше дълбока, постоянно растяща тревога вече не само за Александър, но и за Мелина. Върна се в кабинета и си наля узо. Застана до прозореца, загледа се в спокойното величествено Егейско море и се замисли за току-що проведения разговор. Мелина обикновено се застъпваше за Александър, но бе не по-малко загрижена за сина им от него, ако не дори и повече. Киракис се усмихна. Привързаността й към Александър бе по-силна от неодобрението към неговия начин на живот. Бе готова да прости на сина им всичко.
Въпросът е, помисли си Киракис, докато загасваше лампите и се готвеше да поеме по стълбите, ще бъде ли в състояние той да прости на сина си, ако репутацията му по някакъв начин застраши бъдещето на „Киракис корпорейшън“.
Лос Анджелис, октомври 1979 година
— Винаги сменяш темата, когато те питам за детството ти. Защо? — поиска да разбере Ник.
Той и Мередит вървяха боси по пясъка на плажа на Санта Моника с навити почти до коленете панталони.
Мередит бе с широка памучна риза и без бижута, като се изключи семплият сребърен пръстен на дясната ръка. Дългата й коса се развяваше от лекия вятър и Ник намираше, че никога не е изглеждала по-съблазнителна. Мередит се засмя.
— Холидей, останах с впечатлението, че ме покани да видя как снимаш, а не да ме разпитваш — пошегува се тя, хвана го за ръката и я стисна гальовно.
— Защо избягваш да го обсъждаш? — не се предаваше Ник.
— Нищо не избягвам — настоя тя и отметна с ръка кичур от лицето си. — Просто няма какво да разказвам — това е всичко. Миналото ми е много скучно.
— Все трябва да има нещо за разказване — отбеляза той с нескрита доза недоверие.
Мередит поклати глава, развеселена от упоритостта му.
— Родена съм в малък град, забрави ли? — После явно промени решението си. — Добре, печелиш. — В гласа й се прокрадваха драматични нотки. — Най-добре да си призная всичко. Въобще не съм от малък град. Родена съм в Лондон. Баща ми беше посланик. Израснах на континента — частни училища в Швейцария, Сорбоната в Париж. Първата ми важна връзка беше на петнадесет години с вещ в светския живот син на френски винопроизводител. После се явиха състезател от ралито в Монте Карло, италиански актьор в Рим и арабски принц, който се опита да ме откупи от баща ми срещу дванадесет камили. Историята предизвика почти международен скандал.