— Очевидно — промълви Александър.
— Ти се възстанови, поне физически. Но не беше в състояние да си спомниш нито кой си, нито какво е станало с теб. Всъщност не си спомняше нищо за живота си преди злополуката.
— Продължавам да не си спомням — призна той и нервно разтърка ръце.
— Константин се надяваше именно на това. Накара всички ни да му обещаем никога да не споменаваме кой си и какво се е случило с теб. Възнамеряваше да те отведе на острова. Твърдеше, че там ще бъдеш в безопасност, че сега вече си негов син, че Бог те е пратил. Вярваше го с цялото си сърце. — Лекарят замълча. — Никой не бе склонен да му противоречи… Дори и ние, които му бяхме най-близки. Беше отмъстителен човек, когато някой го предаде.
— А майка ми? Искам да кажа… Мелина…
Александър изглеждаше като човек, подложен на изтезание.
— О, Мелина се страхуваше да не полудее. Искаше да отиде при родителите ти и да им каже истината, но се боеше не по-малко от нас, останалите, макар и по друга причина. Съпругът й вече бе прежалил пет деца. Опасяваше се да не се самоубие, ако изгуби и теб.
— И явно никой не го е било грижа как това ще се отрази на мен самия — заключи Александър.
— Въобще не беше така — възрази Караманлис. — Коста беше луд по теб. Беше готов да ти поднесе целия свят. Ти бе неговото спасение. А Мелина направо те боготвореше. Ти беше идеалното дете, синът, който мечтаеше да даде на съпруга си, а не успя. Тя бе силна жена, но традиционна гръцка съпруга — никога не противоречеше на мъжа си. След известно време й стана по-леко да живее с лъжата. Толкова искаше да си нейно дете, че след време започна да вярва, че е така.
Александър бясно размаха документа за осиновяване, а лицето му бе изкривено от гняв.
— Кажи ми, докторе, след като е било толкова трудно да се осинови дете по онова време, как са се сдобили с това? — почти изкрещя той.
— Ти вече живееше с тях на острова. Когато представиха искане пред съда в Атина, разполагаха с фалшив акт за раждане, според който си дете на далечен роднина на Константин — мъжът починал и го бил определил за настойник. Фредерик Казомидес работеше в „Атина Маритайм“, преди да се спомине, и всичко изглеждаше автентично. При случаи между кръвни роднини съдът не повдигаше възражения, а и богатството на Константин Киракис се оказа от полза.
Александър си пое дълбоко въздух и бавно кимна.
— И са подкупили съдията…
— Няма гръцки съдия, който да може да бъде подкупен — обяви Караманлис решително.
— Всеки може да бъде подкупен — настоя Александър.
— Дори ти ли?
— Да, но съм доста скъп. Както би ти казала госпожа Райън, ако можеше да говори…
Караманлис го погледна смаяно.
— Ти…
— Знам къде е, докторе — увери го Александър все още с блеснали очи. — Знам всичко.
Изправи се и закрачи из стаята като бесен.
Мередит се молеше наум Караманлис да не го предизвиква. Александър бе опасно близо до мисълта да посегне на възрастния мъж. Караманлис кимна.
— След като й съобщиха, че си мъртъв, нещо в мозъка й прещрака. Съпругът й я отведе в атинска болница. Казаха му, че мястото й е в психиатрична клиника, където ще се грижат за нея както трябва. Той направи няколко дискретни проучвания и се спря на клиниката в Лозана — една от най-добрите в Европа. Предпочитал да я остави в Европа, за да я спаси от интереса на медиите, които нямало да я оставят на мира, ако я върне в Америка. Това бе най-милостивото нещо, което можеше да направи за нея.
— Милостиво? — Александър не вярваше на ушите си. — За каква милост говориш, след като самият ти си участвал в унищожаването й?
— Александър…
— Но Константин Киракис ви е купил всички и всъщност не сте имали избор, нали?
Тонът на Александър бе необичайно рязък.
— Трябва да проумееш… — подхвана Караманлис безпомощно.
— Няма да проумея, докторе! Никога няма да проумея как ти — как всички вие — сте допуснали да откраднат дете от родителите му, как сте наблюдавали какво става с майка му, без да изпитате капка съжаление!
Сега Александър стоеше до прозорците с оловни стъкла, гърбом към двамата. Лекарят поклати глава.