— Съжалявахме. Но след известно време човек свиква да живее с това. На всички ни беше ясно, че връщане назад няма. Трябваше да се примирим. — Гласът на Караманлис бе пълен с тъга. — Всички живяхме дълги години с чувство за вина, колкото и да ти е трудно да си го представиш.
— Дали ми е трудно? Да, доста ми е трудно…
Александър продължи да се взира в спокойните води на Егейско море.
— Мелина се тревожеше, защото паметта ти така и не се възстанови. Силно се притесняваше от кошмарите ти. Разговаряли сме многократно и тя споделяше, че е готова да ти каже истината, но Константин не позволяваше. Това бе единствената тема на раздор помежду им. — Караманлис замълча. — Дори на смъртния си одър Мелина го умоляваше да ти каже истината. Да освободи душата ти, както тя се изрази.
Александър се замисли за миг.
— В нощта, когато почина, той се опита да ми каже нещо. Да не би да се е канел да ми разкрие истината?
Обърна се и погледна Караманлис въпросително. Караманлис кимна.
— Спомена ми, че все още не е изпълнил обещанието, дадено пред Мелина, и трябва да ти каже, преди да стане прекалено късно. За жалост изпитваше невероятни болки и се налагаше да го държат под въздействието на силни опиати, но това ти е добре известно.
— Да, помня — Александър замълча. — Ала дори след като почина, никой не е сметнал за редно да ми каже.
— Прекалено дълго всички живеехме с лъжата, Александър. Бяхме започнали да я приемаме. А когато баща ти се спомина… Ти придоби мощ в ръцете си. Тогава беше гневен, изпълнен с горчивина и се налагаше да се съобразяваме. Представа нямах как ще реагираш, ако ти съобщя. След като го бяхме отлагали толкова дълго, реших, че не е добра идея да ти го кажем.
— Естествено. Колко от хората, посветени в тайната, все още са живи? — попита Александър.
Караманлис се поколеба за миг.
— Малцина. От онези, които бяха в Йоанина тогава, само двама. Георг Дамос, съдията, и един друг — май се казваше Паперсенос. Чиновникът, който издаде документа за осиновяване, загина при самолетна катастрофа през 1957 година. Останалите са прекалено възрастни и повечето страдат от типични за старостта разстройства.
— Този Дамос къде е сега? — попита Александър.
— Живее, струва ми се, в Трикала. Твоите хора ще го открият.
Александър кимна мълчаливо и прибра документите в куфарчето.
— Александър, може ли да ти задам един личен въпрос?
— Да, но не е задължително да отговоря.
Караманлис го разбра.
— Естествено. Това е твое право — съгласи се лекарят. — Исках само да те попитам не беше ли щастлив през всичките тези години.
Александър го изгледа странно. Какво имаш предвид?
— Не беше ли щастлив като син на Константин и Мелина Киракис? Не се ли отнасяха и двамата добре към теб? Не се ли обичахте?
— Отнасяха се изключително добре и ги обичах повече, отколкото някога ще узнаеш — призна Александър.
— Тогава, моля те, не ги мрази. Те платиха за престъплението си. За тях ти беше всичко. Бяха готови да умрат, но да те защитят. Повярвай ми.
Александър го изгледа продължително и изпитателно.
— Доктор Караманлис, в този момент не знам на какво да вярвам.
— Е, сега вече си наясно с истината, Александър — каза Мередит на път към частния им самолет на летище „Елиникон“ в Атина. Вятърът рошеше дългата й коса, а страните й бяха поруменели от декемврийския студ. Вдигна яката на визоновото си палто, за да се предпази. — Не намираш ли за разумно да се откажеш вече, да се приберем вкъщи и да приемеш положението такова, каквото е?
Той поклати глава.
— Преди да се замисля за бъдещето и да реша накъде ще поема от тук нататък, искам да направя още нещо.
Трябва да се отбием на едно място.
— Къде? — попита тя.
Погледна я, преди да отговори.
— В Лозана.
Административният директор на клиниката се учуди искрено от внезапния интерес на Александър да види Елизабет Райън. Гръцкият милиардер Константин Киракис плащаше, наистина, разходите от постъпването й през 1953 година и беше правил значителни дарения на клиниката през годините, но младият Киракис никога не бе проявявал желание за среща с госпожа Райън; дори не бе питал за нея. Администраторът се чудеше каква ли е причината за този обрат.
Сега, лице в лице с младия грък, любопитството му растеше. Александър Киракис обясни, че доскоро изобщо не е знаел за съществуването на дамата. Прояви непресторена загриженост към нея и увери администратора, че фондация „Киракис“ и в бъдеще ще посреща изцяло разходите й. При това настоя да й се осигурява най-доброто, разбира се, без оглед на цената.