— Загинал е при автомобилна катастрофа, доколкото знам — подметна Александър.
— Да, точно така.
Александър погледна лекаря изпитателно.
— Искам да я видя.
Лекарят сви рамене.
— Щом настоявате. Но ви предупреждавам: тя едва ли ще осъзнае, че сте там.
— Няма значение. Аз ще знам — отвърна Александър напористо.
Александър не бе подготвен за прилива от емоции, които го заляха още при първото му влизане в стаята на Елизабет Райън. Тя беше най-красивата жена, която бе виждал някога. Наближаваше шестдесет, но лесно би минала за тридесет и пет годишна. Сякаш времето бе спряло за нея. По забележителното й овално лице нямаше бръчки и изглеждаше младолико; гъстите коси бяха блестящи и жизнени. Единствено очите — тъмни като неговите — бяха бездушни и пусти.
— Как сте днес, мадам? — попита доктор Гудрон; говореше й сякаш тя ще го чуе и разбере. — Изглеждате прекрасно. Роклята ви май е нова. — Обърна се към Александър. — Жените от персонала често отскачат до града, за да пазаруват за пациентите. Понякога водя фризьорка да се погрижи за дамите тук. Смятам, че на пациентките им е приятно.
Александър се настани на посочения от лекаря стол.
— Разбира ли ви, когато говорите, доктор Гудрон? Чували ви?
Лекарят сви рамене.
— Няма как да се разбере. Приемам, че да. — Обърна се към мълчаливата жена. — За вас имам специална изненада днес, мадам. Дошъл е посетител. — Отново се обърна към Александър. — Никой не е идвал при нея от смъртта на съпруга й — обясни той. — Изглежда й липсва.
Александър вече не го слушаше. Взираше се в жената пред себе си.
— Елизабет, това е господин Киракис.
Тя не даде признак да е забелязала когото и да било от двамата.
— Мосю, да ви представя мадам Елизабет Райън.
Александър се пресегна, взе ръката й, сведе глава и я целуна.
— Изключително щастлив съм да ви видя, мадам Райън — промълви той с тих нежен глас.
Елизабет Райън не отговори. Седеше, взряна в нещо пред себе си, което единствено тя виждаше. Александър се обърна към доктор Гудрон.
— Все така ли е?
Психиатърът кимна с мрачно изражение.
— Да. Тъжна работа. Тъжна и безнадеждна.
Александър погледна лекаря изключително сериозно.
— От опит съм научил, докторе, че нищо не е безнадеждно.
— Бизнесът е по-различен от медицината, мосю Киракис. Невинаги има надежда. Някои пациенти умират, някои ни се изплъзват — като мадам Райън. Човек престава да вярва в чудеса. Господ е твърде зает.
— Ние не бива да се отказваме по отношение на нея — настоя Александър упорито.
На доктор Гудрон му допадна как Александър Киракис каза „ние“, но се опасяваше, че този мъж очаква невъзможното.
— Вече споменах…
— Чуйте какво ще ви кажа аз, докторе. Поемам финансовите грижи за нея от тук нататък. Тя си няма друг на този свят — прекъсна го Александър рязко и премести стола, за да е с лице към лекаря. — Вече заявих на административния ви директор, че не бива да жали никакви средства, но очаквам срещу парите си нещо повече от елементарни грижи. Искам да се положат всички максимални усилия.
Лекарят почти се възмути.
— Винаги съм полагал всевъзможни усилия. Но ви повтарям: състоянието й няма да се подобри. До края на дните си ще остане точно каквато е днес.
За миг Александър погледна Елизабет изпитателно и енергично поклати глава.
— Ще видим, докторе.
— Усещането е странно… Много странно — сподели Александър с Мередит. — Сякаш я познавам… и съм я познавал цял живот.
Мередит видимо се тревожеше.
— Започвам да си мисля дали не беше по-добре да не идваме в Лозана — предпазливо отбеляза тя.
— Не. Трябваше да дойда. — Разкопча ризата си. — Радвам се, че я видях. Предстои ми да си отговоря на още толкова въпроси.