Сега, в апартамента им в хотел „Норманди“, Мередит лежеше върху леглото с копринена нощница и слушаше шума от течащата вода, докато Александър си взимаше душ. Тревожеше се за него. Откакто напуснаха Ню Йорк, беше в особено настроение. Неволно свъси вежди. Страшно се бе променил, след като видя Елизабет. В деловите си отношения винаги бе настъпателен и непреклонен, но сега бе направо безскрупулен. На игрището за поло винаги бе опасен противник, но сега играеше, сякаш участва във война. Беше забелязала и някои малки промени в поведението му в спалнята. В секса се появи непозната настойчивост — напрегнатост, която я плашеше от време на време. Сякаш изпитваше потребност — по-силна от обикновено — да се докаже като бизнесмен, атлет и дори като мъж.
Той излезе от банята, увил голяма синя кърпа около кръста, а гъстата му черна коса се спускаше на мокри кичури покрай лицето. Застана пред огледалото да се среши, а Мередит седна на леглото и обгърна колене с ръце. Гледаше го замислено. Беше необичайно мълчалив по време на вечерята и в последния момент промени решението си да идат в казиното. Изглеждаше уморен.
— Радвам се, че тази вечер предпочете да си легнем рано — сподели тя. — И на мен не ми се излизаше.
Той се обърна към нея.
— Веднага ли трябва да се връщаш в Ню Йорк?
Мередит поклати глава.
— Разполагам със свободно време до края на седмицата — отвърна тя. — Нещо специално ли си намислил?
— Мислех да отскочим до Лозана за ден-два, преди да се приберем.
Тя кимна бавно.
— Добре… Щом искаш.
Опря брадичка върху коленете си.
— Не изглеждаш особено ентусиазирана — отбеляза той и тръгна към леглото.
Тя се пресегна, за да го улови за ръката.
— Не е това — отвърна предпазливо. — Просто не искам да бъдеш по-наранен, отколкото си сега. — Очите им се срещнаха. — Ако състоянието й не се подобри, ако никога не настъпи промяна…
— Вярвам, че ще настъпи. — Седна на ръба на леглото. — Убеден съм, че ще стигна до съзнанието й, че един ден ще осмисли кой съм и ще се върне в действителността.
— Не те е виждала от четиригодишен, скъпи — отбеляза Мередит нежно и постави ръце на раменете му. Силният му загар изпъкваше, понеже кожата му беше още мокра от душа. — Дори да те чуе…
— Ще ме разпознае — отвърна той уверено. — Първия път, когато я видях, усетих нещо… Щях да го усетя дори да не знаех истината. Мисля, че и тя ще го долови… някога.
— Но ти знаеше коя е, скъпи — напомни му Мередит. — Тя не се е променила през годините. Ти много приличаш на нея, но тя те помни само като малко дете.
Тъмните очи на Александър бяха пълни с решителност.
— Трябва да опитам, matia mou — отвърна той тихо, но непоколебимо. — Докато има и най-малка надежда, няма да престана да опитвам. Запомни го.
Мередит го изгледа изпитателно. Понечи да каже нещо, но се отказа и само кимна.
Александър я взе в обятията си.
— Знаех, че ще ме разбереш — промълви той нежно.
Устните му намериха нейните — отначало я целуна внимателно, а после по-настойчиво. Тя не се пусна от него, когато той я сложи да легне, целувайки я непрекъснато. Устните му се плъзнаха по шията й. Спря само колкото да махне кърпата и да свали нощницата й. Мередит започна да трепери, когато устните му се плъзнаха надолу по гърдите, когато тялото му покри нейното.
И за пореден път бе понесена от вихъра на взаимната им страст.
Лозана
Елизабет седеше близо до прозореца в тапициран с кадифе фотьойл, облечена в бледожълта копринена роба, а гъстите й коси се спускаха свободно по раменете. В светлината на топлото обедно слънце бледото й лице и прозрачната й кожа изглеждаха младежки и почти незасегнати от времето.
Александър я държеше за ръка и й говореше, сякаш тя го чува и разбира думите му — така постъпваше всеки път, когато я посещаваше през последните осем месеца. Беше убеден, че тя го чува и осъзнава присъствието му, но още не съобразява кой точно е той. Вярваше, че комуникира с нея и рано или късно ще проникне до съзнанието й. Съжали, че не е донесъл снимките от документацията на Мередит. Може би ако види старите си снимки и тези на съпруга си и сина си, паметта й ще се пробуди.