През последните шест месеца Александър бе посетил Елизабет няколко пъти и бе разговарял с доктор Гудрон, който продължаваше да твърди, че съпругът й само си губи времето.
Мередит знаеше отлично колко е безсилна да разубеди Александър по този въпрос. Затова запази мълчание.
Качи се в асансьора. Следващата седмица щяха да отлетят за Западния бряг до имението на семейство Райън. Не бе сигурна с какво точно щеше да помогне това посещение, но той настояваше, че ако види къщата — неговия дом през първите четири години от живота му, нещо в паметта му може да превключи. Молеше се той да има готовност да се справи с всички спомени, които евентуално биха се отприщили, или с вероятността да не си спомни нищо. В края на краищата независимо от многобройните посещения при Елизабет нямаше напредък. Сега Александър поне разбираше от къде идва усещането му, че е бил предаден. Като четиригодишен, заклещен и изплашен в кладенеца, първичният му инстинкт го бе тласнал да вика единствения човек, който винаги го е защитавал — майка си. И понеже е бил твърде малък, не е разбрал, че независимо от силното й желание тя не е могла да стигне до него. Съзнанието му бе обсебено от мисълта, че майка му е извършила предателство: въпреки че той я е обичал, тя го е изоставила, и то в момент, когато най-много сее нуждаел от нея. Това обясняваше безуспешните му връзки с жените, анализираше Мередит. Представи си всички жени, с които се бе появявал в клюкарските колони. Всичките бяха смугли и чернокоси като Елизабет. Подсъзнателно ги е избирал заради приликата им с нея, а после се бе отнасял лошо с тях, наказвал ги бе заради онова, което е смятал като нейно предателство.
Лос Анжелис
Мередит спря пред вратата на къщата в стил Тюдор и погледна Александър въпросително.
— Сигурен ли си, че искаш да го направим?
Той кимна.
— Миналото ми е тук — отвърна той, загледан в сградата. — Ако нещо вътре ми върне дори един-единствен спомен, ще бъде първата крачка.
Мередит се поколеба само за миг, после бръкна в джоба на палтото, извади ключа и отвори вратата. Бутна я и влезе. Александър я следваше по петите.
— Невероятно! — промълви тя и се огледа. — Оставили са я непокътната от времето на Том Райън. Всичко е така, както беше, когато той живееше тук.
Александър кимна, но нищо не каза. Мина край нея и започна да наднича по стаите, взираше се в предметите, сякаш някой щеше да му навее спомен от детството. Тя го последва. Обиколиха гостната, всекидневната, трапезарията и кухнята. Чакаше го да реагира, да си спомни нещо, но той мълчеше. Влязоха в кабинета на Том Райън. По библиотеката все още стояха снимки в рамка. Негови снимки, на съпругата му и сина им. Александър взе една и я разгледа внимателно.
— Майка ми и аз — отбеляза той замислено.
Мередит кимна.
— Веднъж Том спомена, че е правена точно преди тримата да заминете за Европа — обясни тя тихо.
Той се усмихна.
— Вероятно сме били много щастливи по онова време.
— Вероятно — съгласи се Мередит и преплете ръка с неговата.
Той взе блестящата златна статуетка от полицата и дълго я разглежда.
— Тя май никога не е разбрала, че най-после е получила „Оскар“, нали? — попита той.
Мередит поклати глава.
— Била е в клиниката, когато са раздавали наградите — отвърна тя и нежно го погали по ръката.
Усмивката на Александър беше тъжна.
— Толкова силно се е стремяла към нея, а така и никога не е разбрала, че е постигнала целта си. — Направи пауза. — Висока цена е заплатила за тази чест. Кара те да спреш и да се замислиш колко важен е всъщност успехът.
Мередит го погледна.
— Ако бе имала избор, щяла е да запази сина си.
Той я прегърна.
— Ще ми се да стигна до нея, да й кажа, че съм жив — сподели той с копнеж.
— Възможно е някой ден да успееш — каза Мередит оптимистично.
Моля се и за двама ви това да стане, довърши тя наум.
Качиха се горе и разгледаха стаите. Будоарът на Елизабет беше точно какъвто го помнеше Мередит; дори розовият копринен пеньоар бе метнат върху един от столовете. Винаги бе смятала тази стая за най-красивата в къщата: бежови тонове, дебели килими и изящни мебели, тапицирани с брокат. Имаше и дълга тоалетна масичка, като онези в студията, но несравнимо по-елегантна, гардероб от кедър и прозорци от пода до тавана с изглед към задната морава до къщата. На стената висяха снимки в рамки — предимно на съпруга и детето й. Александър ги разглежда дълго. Особено го привлече една — Дейвид Райън седеше на моравата пред къщата и си играеше с кутре.