— Скъфи — произнесе внезапно той.
Мередит го погледна.
— Какво?
— Името на кученцето е Скъфи — обясни той бавно. — Намерих го на плажа. Беше толкова отдавна. Бяхме ходили на пикник. Мама и аз вървяхме по пясъка и намерихме това кутре. — Усмихна се. — По-скоро кутрето ме намери. — Обърна се и погледна Мередит смаяно. — Спомних си! — възкликна той. — Спомних си пикника и кутрето от плажа!
Мередит се усмихна и кимна.
— Добро начало — окуражи го тя.
— Искам да видя на Дейвид… моята стара спалня — настоя Александър.
— Добре — съгласи се тя колебливо.
— Имаш ключ, нали?
Мередит кимна.
— Насам. Странно — отбеляза тя, хвърляйки последен поглед към стаята на Елизабет, — помещението е било затворено толкова дълго, а изглежда непокътнато… Сякаш Том, съпругата му и детето им продължават да живеят тук.
Тръгнаха към вратата и тогава едно от шишенцата с парфюм върху тоалетната масичка на Елизабет — недокосвано от десетилетия — се пръсна.
Мередит спря пред спалнята на Дейвид. Държеше ключа в ръка и погледна въпросително Александър.
— Да изчакаме ли до утре? — попита тя. — Да не се окаже прекалено много за един ден…
Александър поклати глава.
— Стигнахме дотук — отвърна той. — Връщане назад няма.
Макар и неохотно, тя пъхна ключа в бравата и го завъртя. Влязоха и тя запали лампата.
Александър застана пред нея и се огледа. Лицето му бе пребледняло. Стаята, недокосвана от близо тридесет и пет години, беше прашна и миришеше на застояло, но също създаваше у него странното чувство за нещо познато. Не бе само защото миналото му е свързано с тази стая; той буквално помнеше тази стая и предметите в нея. Беше я виждал на части в сънищата си, в неочаквани моменти имаше проблясъци на паметта, но винаги изчезваха, преди да успее да ги осмисли. В стаята бяха тайните от първите четири години на живота му.
Седна на леглото и пое дълбоко въздух. Прокара ръка по меката синя постелка. Плюшеното мече върху леглото, ръкавицата за бейзбол, която и сега изглеждаше нова, защото никога не бе използвана, играчките в големия скрин, детските дрешки в дрешника — всичко му бе познато по един призрачен начин. Всичко беше част от едно минало, което той не успяваше да си спомни.
Цюрих
Хер Хауптман беше любопитен. Защо инспекторът от Интерпол желае да го види? Беше доста зает и не разполагаше с много свободно време, но реши все пак да се срещне с инспектор Десан.
— Не се сещам за никаква причина, поради която да настоявате да ме видите, инспекторе — подхвана той бавно. — Бихте ли ми обяснили?
Десан се усмихна; топла, дружелюбна усмивка, като към най-добър приятел.
— В течение сте, естествено, относно сериозните финансови проблеми на „Киракис корпорейшън“, нали? — попита той.
— Разбира се, но не допусках, че Интерпол се интересува от подобни неща — обяви Хауптман и събра пръсти.
— При нормални обстоятелства, хер Хауптман, Интерпол не би се намесила — призна Десан. — Но има редица злополуки — донякъде будещи подозрения, — свързани с хора, които по един или друг начин са обвързани с „Киракис корпорейшън“. Знаете вече за това, нали?
— Ако трябва да съм напълно честен, не се интересувам от такива неща — увери го швейцарският банкер.
Десан се ухили.
— О, стига, хер Хауптман — непринудено подметна той. — Човек с вашето положение…
— Точно това имам предвид. Човек с моето положение не се интересува от подобни неща… Поне не професионално… — Хауптман не довърши.
— Та нали именно вие основно финансирате „Киракис корпорейшън“? — попита Десан дружелюбно.
— Това е поверителна информация — обърна му внимание Хауптман.
— Да, така е — съгласи се Десан. — Но е добре известно, че банкерите се вълнуват, когато недоброжелателна гласност заплашва устойчивостта на техните вложения. Какво ще кажете?
— Да, естествено. „Киракис корпорейшън“ обаче е солидна, и то от години — настоя Хауптман. — Документите им са безупречни. Консорциумът, който се състои от основните банкери на конгломерата…