— Нека се опитам да ви обясня — предложи доктор Гудрон търпеливо. — Дълги години мадам Райън е изолирана от външния свят. В някои случаи като нейния въобще не сме сигурни колко от действителността стига до болното й съзнание. Възможно е и нищо да не стига. Но е възможно и всичко да достига, ала тя да предпочита да не показва. Не може да се каже със сигурност каквото и да било.
Събра длани, а върху лицето му се изписа замислено изражение.
— Но цветята… Защо те да не са предизвикали… — започна Александър.
— Да, възможно е. — Лекарят замълча. — В психиатрията винаги има възможности.
— Опитвате се да ми кажете, че това е нищо, просто… щастлива случайност? — попита Александър със съмнение.
— Не знам. Но се опитвам да ви кажа, че онова, което се е случило веднъж, не е задължително да се повтори. Не за пръв път пациент като госпожа Райън реагира при изолиран инцидент, а после — никога повече — добави доктор Гудрон тихо.
Александър застана до прозореца и се загледа към езерото, където бе седял с майка си само преди час.
— Странно, но единственият пробив през всичките тези години стана именно когато аз бях с нея — отбеляза той бавно, внимателно подбирайки думите си.
Доктор Гудрон го погледна.
— Проявявате огромно търпение — обясни той. — Изненадан съм, че човек като вас е така заинтересован от жена като госпожа Райън, която на практика ви е непозната.
Александър се усмихна.
— Човек като мен — повтори той кисело. — Колко пъти съм чувал тази фраза…
— Исках да кажа… — подхвана лекарят, леко смутен.
— Няма значение. — Александър махна небрежно с ръка. — Свикнал съм.
— Но моля ви да разберете — доктор Гудрон говореше тихо и премерено, — съзнанието е сложен механизъм. При травма, която намира за непоносима, то се защитава по различни начини: понякога изключва само неприятния спомен, понякога се оттегля напълно и се изключва от външния свят. Не може да се стигне до него, ако е решило да се съпротивлява. В случая с госпожа Райън скъсването е било тотално. След като съм се грижил толкова дълго за нея, вече съм убеден, че в момента едно-единствено нещо би й помогнало. А не е изключено дори и то да не свърши работа. Но за жалост никога няма да се случи.
— Какво е? — попита Александър, все така загледан в езерото.
— Възкръсването на мъртвото й дете — обяви лекарят тъжно и пое дълбоко дъх.
— А ако синът й е още жив? — попита Александър предпазливо.
Доктор Гудрон го погледна смаяно, понеже се усъмни дали го е разбрал правилно.
— Но, мосю, вие знаете, че синът й е умрял през 1953…
— Ако ви кажа, че е още жив и знам къде се намира? — прекъсна го Александър.
Лекарят сви рамене.
— Както споменах, няма никакви гаранции. Но ако е жив, ако успеете да докажете…
— Мога.
Доктор Гудрон мълчеше — продължаваше да не вярва на думите му.
— И къде е той сега? — попита лекарят скептично.
Александър се поколеба — съзнаваше какви сериозни последствия може да има разкриването на тайната му. От друга страна, това вероятно бе единствената възможност да помогне на майка си. Сега държеше съдбата й в свои ръце, тя зависеше от готовността му да довери на лекаря нещо толкова съкровено. Беше изправен пред избор и в този момент той го направи. Обърна се с лице към доктор Гудрон.
— Стои пред вас — обяви той тихо.
На следващия ден Александър пак дойде в клиниката. Не се обади на доктор Гудрон, но не очакваше повече възражения от психиатъра кога и по колко време да прекарва с Елизабет. След изненадващото му откровение се надяваше лекарят да погледне нещата от негова гледна точка, макар че отначало определено не му повярва. Изключено е Гудон да не разбира, че колкото повече време прекарва с майка си, толкова по-голям е шансът да стигне до нея.
По време на разходката с Елизабет — отново по брега на езерото — той затананика мелодия. Таеше я в съзнанието си от детството, без да е сигурен коя е и кой му я е пял. Тананикаше я продължително и забеляза странна промяна в изражението на Елизабет. По устните й се появи наченка на усмивка. Нима тя му бе пяла песента, запита се той. Окуражен, продължи да подпява мелодията. Устните на Елизабет леко потрепериха, а една сълза се отрони от крайчето на окото и се стече по бузата.
— Мамо — прошепна той и я хвана за ръката, — ти пак ме чу!