Ню Йорк
Мередит вечеряше, потънала в мислите си. Ненадейно Джоузеф се яви в трапезарията.
— Търсят ви по телефона, госпожо Киракис — съобщи той. — Обажда се господин Киракис от Швейцария.
Мередит стана.
— Ще се обадя от кабинета, Джоузеф. — Бързо отиде в кабинета и затвори вратата. Настани се на стола с висока облегалка и взе слушалката. — Готово, Джоузеф — каза тя на иконома. По изщракването разбра, че той е затворил във всекидневната, и продължи: — Александър?
— Здравей, скъпа — чу познатия глас от другия край. — Звънях и по-рано, но от Джоузеф разбрах, че си почиваш, и не пожелах да те безпокоя. Добре ли си?
— Никога не съм се чувствала по-добре. Само дето съм уморена — увери го тя. — Но защо не ми е казал, че си се обаждал?
— Джоузеф никога не пренебрегва нарежданията ми.
— Как е Елизабет? — попита Мередит.
— Изглежда започва да ме разпознава — отвърна Александър окуражен. — Не е кой знае колко — онзи ден ме докосна по косата, днес се усмихна, но все пак е някакво начало. Определено разбираше, че съм там.
— Чудесно! — възкликна Мередит. — Лекарят какво смята?
— Според него е прекалено рано да празнуваме. — Александър направи пауза. — Казах му всичко.
Изненадана, Мередит се поколеба за миг.
— Разказал си му за Йоанина и… кой си? — попита тя и стисна здраво слушалката.
— Според мен беше редно да постъпя така — отвърна той простичко. — Ако с изнасянето на истината на бял свят съм в състояние да й помогна, ако съществува и най-малък шанс, реших, че съм длъжен да го направя.
— Разбирам — промълви тя тихо.
— Може да му се има доверие, сигурен съм — сподели Александър. — В края на краищата е опазил тайната на Елизабет през всичките тези години.
— Прав си, предполагам — съгласи се тя и се облегна назад, защото усети, че отново й се повдига.
— Мисля си — продължи той, — дали не е добре да остана още няколко дни в Лозана…
Сърцето на Мередит се сви, но се постара да прикрие разочарованието си.
— Смяташ ли, че е разумно? — попита тя. — Особено при всичко, което става с корпорацията…
— През последните няколко седмици нещата са относително спокойни.
— А ако е затишие преди буря?
— Нещо не е наред ли, скъпа? — разтревожи се той.
Улавяше настроенията й дори по телефона.
— Напротив — отвърна тя. — Но имам изненада за теб и искам да я споделя.
— Не може ли да почака два-три дни?
— Тя ще почака, но не знам дали аз ще мога — призна Мередит. — Вчера бях при доктор Холанд, Александър. Бременна съм в третия месец.
Уж не искаше да му го съобщи по този начин, и то по телефона, но не бе в състояние да чака и миг повече.
— Бременна? — повтори той. — Сигурна ли си?
Тя се засмя.
— Напълно, скъпи.
Париж
Адриан Десан вече бе проверил всички факти поне по няколко пъти. Сега, седнал пред компютърния терминал в приземния етаж на сградата на Интерпол, почеса замислено брадичка и отново погледна данните на монитора пред себе си. Запита се дали не е допуснал грешка. Не изглеждаше логично, но все пак… Натисна клавиш и екранът се промени — изписаха се нови данни. Съвпадение ли е? Не. Десан не вярваше в съвпаденията. Как не го е забелязал досега, учуди се той. Как е пропуснал нещо толкова съществено? Фактите придобиваха застрашителен смисъл.
Ако интуицията му бе вярна — а тя рядко го подвеждаше, — далеч по-голяма опасност, отколкото бе допускал, застрашаваше Александър Киракис. Да, този човек желаеше да опропасти Киракис, но мотивът бе такъв, че само унищожаването на корпорацията едва ли щеше да задоволи налудничавото му желание за отмъщение. Ако Десан бе прав, в момента един луд се бе отправил към Ню Йорк с една-единствена цел: да убие Александър Киракис и всеки, който му се изпречи на пътя. Десан сграбчи телефона до компютъра и се опита да звънне на Киракис. Не успя да го открие и затова се свърза с „Ер Франс“, за да резервира място за следващия полет до Ню Йорк. Непременно трябва да намери младия грък. Дано само успее да го направи навреме.
Саутхамптън
— Задава се буря — предупреди Александър по време на разходката им по плажа, докато лекият бриз рошеше косите им. — Погледни на юг. Виж черните облаци. Ще бъде доста сериозна.