Посочи струпалите се облаци в далечината. Тя се усмихна.
— Кога си научил толкова много? — попита тя и се загърна по-плътно в бялата си вълнена жилетка, за да се предпази от студа.
— Когато растях в Гърция — отвърна той, все още загледан в мрачното небе. — Татко ме водеше при лодките. Понеже живеехме на острова, постоянно следяхме промените на времето. Той ми обясняваше какво значат различните облаци, променящите се климатични условия. Самият той ги изучил още като дете.
— Чу ли се? — прекъсна го Мередит. — Нарече Константин Киракис „татко“.
Той свъси вежди.
— Човек трудно скъсва със старите навици — отбеляза тихо.
Продължи да гледа небето на юг, тъмните му коси се вееха, а очите му бяха по-черни и по-заплашителни от смръщеното небе.
— Нима? — Мередит спря и го хвана за ръцете. — Никога ли няма да им простиш, Александър?
— Ти би ли могла, ако беше на мое място? — парира я той с изкривено от гняв лице.
— Мисля, че да — отвърна тя искрено. — Каквото и да са направили, те са те обичали повече от всичко на света. Никога не съм се срещала с тях, разбира се, но ги опознах доста добре по време на разследването. Наистина са били готови да умрат за теб.
— Или да убият, какъвто е бил случаят — допълни той ледено.
— Приеми го, скъпи, и го остави в миналото — подкани тя настойчиво. — Ако продължаваш така, само ще донараниш себе си… и мен. Не издържам да те гледам как се измъчваш по този начин.
— Как да простя и да забравя, когато целият ми живот се е сринал? — не се предаваше той. — Проблемите в корпорацията, сега това… Имам чувството, че целият свят — моят свят — се стоварва с все сила върху главата ми.
— Сега вече знаеш истината. Знаеш, че майка ти — биологичната ти майка — е жива. Знаеш, че Константин Киракис се е опитал да поправи грешката си, че двамата с Мелина са искали да ти кажат всичко — напомни му Мередит.
Той вдигна поглед. Целият трепереше от гняв.
— Но аз не знам кой съм! — провикна се той. — Дейвид Райън ли съм или Александър Киракис?
Тя помълча известно време. Накрая подхвана:
— В известен смисъл Дейвид Райън е умрял в Йоанина. Дейвид е умрял и се е преродил в Александър — нова идентичност и нов живот. Ти си станал човекът Александър. Не можеш да се върнеш, дори да искаш. Остава ти единствено да вървиш напред. Ти си Александър Киракис от деня, когато са те намерили в пещерата през 1953 година. Лист хартия не е в състояние да го промени. Налага се да оставиш миналото зад гърба си и да продължиш живота си. За да го постигнеш, трябва да намериш сили да простиш на Константин и Мелина. Все още дълбоко държиш на тях. Виждам го, дори ти да не го осъзнаваш. Прости им и остави болката зад гърба си.
Той се усмихна уморено и я взе в прегръдките си.
— Какво щях да правя без теб? — промълви той.
— Нямам никакво намерение да ти дам възможност да разбереш — отвърна тя делово. — Да се връщаме в къщата. Ще направя горещо какао. Започва да става студено.
— В момента ураганът Сибила е приблизително на сто и петдесет километра южно от нос Хатерас, Северна Каролина — съобщи безизразният глас на метеоролога по радиото. — Очаква се да премине през източната част на Северна Каролина, от там да се придвижи на североизток и да засегне Вирджиния, Мериленд, Делауер и Ню Джърси. Ефектът от урагана ще се почувства във всички части на Нова Англия.
Мередит, сгушена на дивана до Александър, се разтревожи.
— Не идва ли право към нас? — попита тя.
Той се усмихна и я погали по косата.
— Не се притеснявай, matia mou — прошепна той. — В момента е доста далеч. Дори да стигне дотук, силата му вероятно ще отслабне, преди да връхлети Ню Йорк.
— Вероятно ли? — попита тя.
— Ураганите са непредвидими — обясни той. — В момента ветровете на Сибила връхлитат брега с двеста километра в час. Но това може да се промени, преди ураганът да стигне на север чак дотук. Приливните вълни сега са високи, но нищо чудно да спаднат, преди да стигнат Лонг Айлънд. — Целуна я по челото. — Не искам да се безпокоиш. Не искам да се безпокоиш за нищо — повтори той натъртено. — Трябва да си почиваш и да си възможно по-спокойна. Ще следя движението на урагана. Ако се окаже, че ни грози опасност, ще вземем мерки.
— Как може да си така спокоен? — учуди се тя.
— Израснах в Гърция, скъпа — напомни той. — Бурите, които връхлитаха редовно островите, твърде много приличат на ураганите тук, само дето бяха по-чести. Свикнал съм с такова време.