— Нямам възможност. — В тона на Александър определено се долавяше напрежение. Стоеше пред огледалото и оправяше възела на вратовръзката. — Става въпрос за работа и съм нужен там.
— Разбирам. — Заигра се с изящната златна гривна, която Александър й бе подарил. — Толкова е красива — промълви тя тихо. — Винаги ще я пазя.
Александър обаче не я слушаше. Мислеше за телеграмата от Джордж, получена сутринта. Баща му пристигаше в Ню Йорк и очакваше да се видят там. Въпреки неочакваната новина Александър бе настроен оптимистично. Ами ако е премислил предложението му да премести централата на корпорацията? Може най-после да прояви готовност да се вслуша в здравия разум.
— Не чу и думичка от приказките ми, нали, liebchen? — попита Мариан с лек укор.
— Не — призна той. — Съжалявам. В момента мисля за друго.
Тя се усмихна.
— Аз съм дъщеря на банкер. Свикнала съм с подобно поведение. Исках само да ти кажа колко много ми харесва гривната.
— О… Радвам се — отвърна той равнодушно.
Тя стана от леглото и отиде до прозореца. Долу камериерът на Александър подреждаше куфарите в багажника на колата.
— Най-много ми допада — подхвана бавно, извръщайки се с лице към него, — че щом я погледна, се сещам за теб.
Александър не каза нищо. Продължаваше да мисли за срещата с баща си.
— Ще ми липсваш — заяви Мариан.
— Какво? — попита той разсеяно. — Извинявай…
Замълча за миг, преди да го попита:
— Александър, защо винаги ме изоставяш, след като се любим? Всяка вечер заспивам в обятията ти, но когато се събудя, теб те няма.
Александър сви рамене.
— Твърде неспокойно спя. Не искам да те притеснявам.
— Безсъние ли те гони? — попита тя. — Явно е често оплакване при бизнесмените. И татко прекарва доста безсънни нощи.
Той бръкна в джоба и извади ключовете за вилата.
— Кога трябва да се върнеш в университета?
Сърцето й подскочи.
— След две седмици. Защо?
Подаде й ключовете.
— Наел съм вилата за целия сезон. Остани тук колкото желаеш.
— О, не. Не мога…
— Разбира се, че можеш. Стой тук и се забавлявай — подкани я той с усмивка. Надраска адрес на гърба на своя визитка и й го подаде. — Остави ключовете при този господин, когато тръгнеш. Става ли?
Тя кимна мълчаливо. Беше се надявала да я покани да го последва в Ню Йорк.
Камериерът се появи на прага:
— Колата е готова, сър.
Александър кимна. Облече си палтото, целуна Мариан леко по челото и тръгна, без да погледне назад. Не видя сълзите в очите й. Тя се разрида едва след като чу входната врата да се затръшва.
Погледна нагоре само веднъж, преди да се качи в колата. Тя стоеше на прозореца и му махаше. Толкова по-добре, че се наложи да съкрати ваканцията, помисли си той, докато колата потегляше. Мариан се държеше като влюбена ученичка. Най-добре бе да се разделят сега, преди положението да се изплъзне от контрол. Нямаше как да знае, че нещата не бяха под контрол от нощта, когато я доведе във вилата.
Мариан бе влюбена в него.
Лос Анжелис
Мередит се срещна с Том Райън — покровителят на Ник и вероятно един от най-преуспелите филмови режисьори за всички времена — на снимачната площадка, където Ник работеше върху последния си филм. Райън се оказа по-висок, отколкото Мередит предполагаше, строен, с атлетично телосложение, с набраздено от бръчки мъжествено лице и гъста руса коса, сресана назад. Около тази холивудска легенда, твърде рядко появяваща се на публични места, витаеше меланхолия — някаква дълбока тъга, която Мередит долови само след няколко минути, прекарани с него.
— Изглежда така отчужден, сякаш живее в друг свят — сподели тя същата вечер с Ник в леглото. — Обгръща го празнина. Имах чувството, че я усещам.
Ник гледаше към тавана.
— През главата на този човек са минали много неща, бейби — отвърна той тихо.
Мередит се надигна на лакът.
— Ник, какво точно се е случило? Искам да кажа — как са починали съпругата му и детето?
— Не знам всички подробности — отвърна Ник и се извърна с лице към нея. — Всъщност никой не ги знае, освен самия Том, а той не е склонен да си развързва езика.
— Никога на никого ли не е казвал?
— Не, доколкото ми е известно.