Александър извърна поглед и се загледа в небостъргачите на Манхатън.
— Не всички бракове се оказват толкова сполучливи, колкото вашият — отбеляза той предпазливо.
— Защото не са им дали шанс. — Мелина пое ръката му в своята. — О, Александър, в толкова неща приличаш на баща си! И двамата сте волеви, неотстъпчиви, амбициозни мъже. Но и двамата за жалост не притежавате способността да прощавате или да забравяте. — Замълча. — С годините баща ти поумня. Времето му повлия. Преживените трагедии закалиха стоманата. Ти си още млад. Надявам се да не ти се наложи да преживееш всичко, което му мина през главата, преди очите ти да се отворят. Моля се да се научиш да отстъпваш. А най-много от всичко желая да намериш щастието си.
Приближи се към нея и я прегърна силно, както не бе правил от дете.
— Мамо — прошепна той, — толкова се радвам, че дойде!
— Друго не бих допуснала, сине — увери го тя, притегляйки го по-близо. — Ще видиш, един ден ще ти се случи.
Лос Анжелис
Къщата на Райън, разположена високо на хълмовете, сега известни като Бел Еър, бе построена, преди районът да се превърне в моден квартал за знаменитостите. Беше в стил Тюдор, заобикаляха я добре поддържани морави, а дървета опасваха алеята към входа на сградата. Висока каменна стена ограждаше имението от десет акра. Ник обясни на Мередит, че Том Райън построил оградата още когато купил имота през 1948 година.
— Търсели са преди всичко уединение — уточни той, докато приближаваха с колата към къщата. — Заради безопасността на детето си. Страхували се някой да не го отвлече.
Мередит мълчаливо, но жадно поглъщаше прелестта на къщата.
— Сякаш е извадена от приказките. Никога не съм виждала по-красиво нещо — сподели тя накрая.
— Знаели са как да строят стилно по онова време — съгласи се Ник и й отвори вратата на колата. — Том стигнал върха на кариерата си през 40-те — Златната ера на Холивуд. Истинските звезди живеели като кралски особи.
— Времената са се променили — изкоментира тя.
— Поне за някои от нас — кимна той, натискайки звънеца.
Отвори им мексиканката икономка и ги въведе в кабинета, където ги чакаше Том Райън. Том сърдечно поздрави Ник.
— Отдавна не си идвал. Прекалено отдавна.
— Знаеш как е, Том — ухили се Ник. — А и ти не се отбиваш често в студиото.
Възрастният мъж свъси вежди.
— Няма какво да правя там напоследък.
— Не са ли ти предложили работа?
Том се засмя безрадостно.
— От години не са ми предлагали. Знаеш го добре.
Мередит хвърли поглед към чашата върху бюрото му.
Бърбън, вероятно неразреден. Бутилката, полупразна, стоеше до нея.
— Какво те води насам? — попита Том. — Проблеми с новия филм или с Ед Гудман?
Ед Гудман беше новият шеф на „Сентуриън“.
— Нито едното, нито другото — отвърна Ник леко смутен. — Всъщност Мередит настоя да те види.
Том се извърна да я погледне. Забеляза, че е вперила поглед в бутилката, и бързо я прибра.
— Е, какво мога да направя за вас? — попита той, като се стараеше да звучи безгрижно.
— Работя в новинарския екип…
— Знам. Често ви гледам в късните новини. Трудно ми е да спя нощем.
— Бих искала да обсъдим вероятността за интервю — започна тя. — За вас, за покойната ви съпруга…
— Не — сряза я той суховато, а настроението му видимо се промени. Обърна се към Ник. — Знаеше ли за намеренията й?
Ник кимна.
— Да. Наясно съм какво е отношението ти, Том, но според Мередит…
— Изключено — прекъсна го Том. — Лиз и Дейвид са мъртви от близо двадесет и седем години. Нека почиват в мир.
Мередит се изправи и се обърна към Том.
— Господин Райън, през годините са се появявали стотици статии и репортажи за вас и за семейството ви. Публикувани са десетки истории, все различни версии на случилото се. Предположенията са повече, отколкото за атентата срещу Кенеди! Ако не ме интересуваше истински, щях да ги поразровя и сама да стигна до някакво заключение.