— Благодаря, но…
— Аз обаче никога не пропускам подобна обещаваща възможност — продължи той. — За мен ще е чест, Мередит, ако решиш да обядваш с мен.
— С удоволствие — отвърна тя без колебание.
— Чудесно! — Хвана я за ръка и тя усети как през тялото й премина тръпка. — Ела ей там. — Поведе я към сепаре, отделено със завеса — гаранция за пълна изолация. — Предпочитам усамотението, когато може да се осигури. Толкова рядко ми се случва напоследък. Не възразяваш, надявам се.
— Ни най-малко — отвърна тя бързо.
Мередит се огледа. Отдавна не бе идвала тук и бе забравила колко е прелестно. Облицованите с червено кадифе стени и ромолящият фонтан в центъра придаваха на помещението елегантна атмосфера. Цветя имаше навсякъде, буквално навсякъде. Сякаш се бяха пренесли по магически начин в някое великолепно тайнствено място в Европа, например във Виена или в Будапеща.
— Напомня ми за място, където отседнах веднъж в Австрия — отбеляза Александър, сякаш прочел мислите й. — Хранила ли си се тук преди?
— Един-два пъти, но отдавна — призна Мередит.
— Как е храната?
— О, отлична! — увери го тя. — Почти несравнима.
— Ще се доверя на преценката ти.
Тя се усмихна:
— Дано не се разочароваш.
Не бе изключено все пак да вземе интервю. Едва ли има някой по-близък до Киракис от собствения му син. Зачете се разсеяно в менюто — осъзна, че той я наблюдава.
— Надявам се престоят ти в Ел Ей да е приятен — подхвърли тя.
Начинът, по който я погледна, я накара да се почувства като ученичка.
— Определено. — На лицето му цъфна усмивка. — Всичко видяно до този момент е страшно красиво.
Мередит отново се изчерви.
— Според мен тукашният смог се понася трудно. Там, от където идваш…
— От където идвам ли? — Той се засмя гръмко. — Живея в Ню Йорк!
— Но си израснал в Гърция?
— Да. — Направи пауза. — Май не си ходила там.
— Не, не съм.
— Атина много прилича на Лос Анджелис — увери я той. — Често дори я наричат Лос Анджелис с руини. И там има смог, улични задръствания, тълпи туристи. Някога беше прекрасен стар град, но през последните години доста се комерсиализира.
— Изглежда не одобряваш това — заключи тя и потисна усмивката си.
— Никак — отвърна той искрено. — Атина е град с богата история, с традиции. Превръщайки се все повече и повече в туристическа атракция, започва да губи от уникалността си. Намирам това за доста тъжно.
— Явно животът ти в Ню Йорк не е причина да прекъснеш гръцките си корени.
Той я погледна изненадано:
— От къде ти хрумна подобно нещо?
— Всеизвестно е, че живееш в Щатите повече от тринадесет години. И всички знаят, че баща ти е против. Не намираш ли, че донякъде си се американизирал?
Той се усмихна.
— Възможно е в някои отношения. Но съм склонен да смятам, че човек никога не се измъква напълно от влиянието на родовите си традиции. Все се хващам колко много от нравите, с които израснах, спазвам и сега, независимо къде живея.
По време на обяда Александър разказа за родителите си, за детството си в Гърция. Забавляваше я с анекдоти за хора и ситуации, с които се бе сблъсквал по време на многобройните си пътувания като старши вицепрезидент на „Киракис корпорейшън“. Мередит осъзна, че в главата й се върти почти натрапчив въпрос: това същият човек ли е, за когото бе чела толкова много? Не виждаше арогантен, самовлюбен плейбой в седналия насреща й приветлив, остроумен и изключително чаровен мъж, който не щадеше сили да се държи като съвършен кавалер. Но, напомни си тя, това вероятно е част от чара му, част от силата да омайва някои от най-красивите жени в света. Нали днес сутринта го бе видяла в „Лос Анджелис таймс“ на снимка с жената, с която се срещаше — италианската филмова актриса Франческа Коренти.
Александър й отвърна честно на въпроса каква възможност има да интервюира баща му.
— Тръгваме веднага след обяда. Следобед летим за Ню Йорк. Наистина съжалявам. Не се съмнявам, че на татко щеше да му е изключително приятно.
Безсмислено е, предполагам, да се моля гъста мъгла да падне над летището — помисли си Мередит.
— Е, тогава може би следващия път — обяви тя оптимистично.
— Ако има следващ път — отвърна Александър бавно. — Татко не идва често в Щатите. Не и откакто поех ръководството на корпорацията и дейността й в Северна Америка. Напоследък рядко пътува извън Гърция. Опасявам се, че в залеза на годините си се е превърнал в нещо като отшелник.