Александър погледна баща си.
— Значи затова хората имат деца, така ли? — попита той с лека горчивина в гласа. — Кажи ми, татко, защо тогава и бедните раждат деца? Те нямат какво да им оставят.
— Опитвам се да проявявам търпение към теб, Александър, но ти никак не ме улесняваш — промълви Киракис тихо, загледан в уличното движение. — Мислех, че ти по-добре от всички ще разбереш. Корпорацията винаги трябва да се ръководи от човек с името Киракис. Той трябва да държи основния пакет акции.
— И къде е написано това, татко? — попита Александър хладно.
— О, няма смисъл да говоря с теб! — изсумтя бащата.
Александър се държи така неразумно понякога, помисли си той. Ще бъде ли след време готов да изпълни призванието си като единствен наследник на империята Киракис?
В малкия си кабинет в сградата на телевизията Мередит разказа на Кей Уилсън, една от техническите директорки, за неуспеха да вземе така желаното интервю и сподели колко впечатляващ е синът на Константин Киракис.
— Очаквах да видя Синята брада, а той се държа като Очарователния принц — призна тя. — Наистина се оказа приятна изненада.
— Очевидно — подхвърли Кей, наливайки си кафе от машината в единия ъгъл на кабинета. Взе две бучки захар от купичката и затършува из чекмеджето за бурканчето със сметана. — Я кажи, наистина ли е толкова привлекателен като на снимките?
— Повече — увери я Мередит без колебание. — Странно… Въобще не изглежда самовлюбен. Човек с такъв външен вид трябва да го съзнава, освен ако никога през живота си не е заставал пред огледало.
— Хммм… Явно си силно впечатлена — отсъди Кей.
— Няма нищо общо с мислите из подозрителното ти мозъче — сряза я Мередит. — Оказа се много симпатичен, но естествено е трудно да опознаеш някого за един час в претъпкан ресторант.
— Разбира се — съгласи се Кей. — Я ми кажи, след като толкова ти харесва, защо не интервюира него?
— Мина ми през ума — призна Мередит. — Беше страшно открит. Помислих си, че лесно ще го разприказвам. Но колкото повече време седяхме заедно, толкова повече усещах, че е безсмислено дори да го попитам. Всъщност се плъзгаше по повърхността. Държеше се мило и чаровно, но не се изпусна за нищо важно. Непрекъснато е нащрек.
— Аха… Тайнствен мъж. Звучи интригуващо. — Приседна върху края на бюрото и надникна в записките на Мередит. — Кого ще интервюираш утре, или не е редно да те питам?
— Ник Холидей, по-известен на киноманиаците като най-нашумелия нов режисьор. Уточнявам: това са думи на студиото, не мои. — В тона на Мередит прозвуча скептицизъм. — Вероятно егото му надхвърля всякакви граници.
— Човек никога не знае — напомни Кей.
Мередит направи кисела физиономия.
— Като си гледам късмета напоследък, по-добре да не се обзалагам.
Кей се изсмя сърдечно.
— Явно днес имаш тежък ден. Нарича се синдром Нямам-запис-за-предаването-довечера — диагностицира тя. — Изчакай и ще видиш. Ветровете ще се променят.
Ню Йорк Сити
— Няма ли да промениш решението си и да дойдеш с мен? — попита Константин Киракис сина си, докато крачеха по пистата на международното летище „Кенеди“ към познатия бяло-син самолет на корпорацията.
— Татко, нищо не би ме направило по-щастлив от възможността да се върна вкъщи и да прекарам известно време с мама, но сега ми е направо невъзможно да се откъсна — увери го Александър уморено.
В подножието на стълбичката Киракис вдигна ръка.
— Да, да… Бизнесът, както винаги — въздъхна той. — Сигурно трябва да съм доволен от огромния ти интерес към него. Добре. Ще се опитам да го обясня на майка ти. Но те предупреждавам — доста ще се разстрои.
— Не повече от мен — настоя Александър. — Ще й предадеш, че съжалявам, нали?
Киракис се поколеба за миг и се взря в сина си със странен поглед.
— Разбира се. Но ти се върни вкъщи при първа възможност. — Импулсивно го прегърна силно — нещо, което не бе правил от години. — И на мен ще ми липсваш, синко.
— И ти на мен. — Александър отвърна на прегръдката и си пожела раздорът, възникнал между него и баща му, откакто се бе преместил да живее в Ню Йорк, да изчезне. Много обичаше баща си и желаеше неговата обич и уважение. Все му се искаше да намери начин да му обясни, но на моменти самият Александър не разбираше защо постъпи точно така. — Лек полет, тате! — промълви той. Не бе наричал баща си „тате“ от години. — Ще се върна вкъщи при първа възможност.