— Разбирам. — Заигра се с изящната златна гривна, която Александър й бе подарил. — Толкова е красива — промълви тя тихо. — Винаги ще я пазя.
Александър обаче не я слушаше. Мислеше за телеграмата от Джордж, получена сутринта. Баща му пристигаше в Ню Йорк и очакваше да се видят там. Въпреки неочакваната новина Александър бе настроен оптимистично. Ами ако е премислил предложението му да премести централата на корпорацията? Може най-после да прояви готовност да се вслуша в здравия разум.
— Не чу и думичка от приказките ми, нали, liebchen? — попита Мариан с лек укор.
— Не — призна той. — Съжалявам. В момента мисля за друго.
Тя се усмихна.
— Аз съм дъщеря на банкер. Свикнала съм с подобно поведение. Исках само да ти кажа колко много ми харесва гривната.
— О… Радвам се — отвърна той равнодушно.
Тя стана от леглото и отиде до прозореца. Долу камериерът на Александър подреждаше куфарите в багажника на колата.
— Най-много ми допада — подхвана бавно, извръщайки се с лице към него, — че щом я погледна, се сещам за теб.
Александър не каза нищо. Продължаваше да мисли за срещата с баща си.
— Ще ми липсваш — заяви Мариан.
— Какво? — попита той разсеяно. — Извинявай…
Замълча за миг, преди да го попита:
— Александър, защо винаги ме изоставяш, след като се любим? Всяка вечер заспивам в обятията ти, но когато се събудя, теб те няма.
Александър сви рамене.
— Твърде неспокойно спя. Не искам да те притеснявам.
— Безсъние ли те гони? — попита тя. — Явно е често оплакване при бизнесмените. И татко прекарва доста безсънни нощи.
Той бръкна в джоба и извади ключовете за вилата.
— Кога трябва да се върнеш в университета?
Сърцето й подскочи.
— След две седмици. Защо?
Подаде й ключовете.
— Наел съм вилата за целия сезон. Остани тук колкото желаеш.
— О, не. Не мога…
— Разбира се, че можеш. Стой тук и се забавлявай — подкани я той с усмивка. Надраска адрес на гърба на своя визитка и й го подаде. — Остави ключовете при този господин, когато тръгнеш. Става ли?
Тя кимна мълчаливо. Беше се надявала да я покани да го последва в Ню Йорк.
Камериерът се появи на прага:
— Колата е готова, сър.
Александър кимна. Облече си палтото, целуна Мариан леко по челото и тръгна, без да погледне назад. Не видя сълзите в очите й. Тя се разрида едва след като чу входната врата да се затръшва.
Погледна нагоре само веднъж, преди да се качи в колата. Тя стоеше на прозореца и му махаше. Толкова по-добре, че се наложи да съкрати ваканцията, помисли си той, докато колата потегляше. Мариан се държеше като влюбена ученичка. Най-добре бе да се разделят сега, преди положението да се изплъзне от контрол. Нямаше как да знае, че нещата не бяха под контрол от нощта, когато я доведе във вилата.
Мариан бе влюбена в него.
Лос Анжелис
Мередит се срещна с Том Райън — покровителят на Ник и вероятно един от най-преуспелите филмови режисьори за всички времена — на снимачната площадка, където Ник работеше върху последния си филм. Райън се оказа по-висок, отколкото Мередит предполагаше, строен, с атлетично телосложение, с набраздено от бръчки мъжествено лице и гъста руса коса, сресана назад. Около тази холивудска легенда, твърде рядко появяваща се на публични места, витаеше меланхолия — някаква дълбока тъга, която Мередит долови само след няколко минути, прекарани с него.
— Изглежда така отчужден, сякаш живее в друг свят — сподели тя същата вечер с Ник в леглото. — Обгръща го празнина. Имах чувството, че я усещам.
Ник гледаше към тавана.
— През главата на този човек са минали много неща, бейби — отвърна той тихо.
Мередит се надигна на лакът.
— Ник, какво точно се е случило? Искам да кажа — как са починали съпругата му и детето?
— Не знам всички подробности — отвърна Ник и се извърна с лице към нея. — Всъщност никой не ги знае, освен самия Том, а той не е склонен да си развързва езика.
— Никога на никого ли не е казвал?
— Не, доколкото ми е известно.
— Но толкова много се е писало за това! Тази история впечатлява кинофеновете от десетилетия. А и продължава…
— Да, знам — съгласи се Ник и кимна. — Но Том никога не я е обсъждал с когото и да било и най-малко с медиите. Много горчивина е натрупал в себе си, но не се е примирил с нея.
— Дори с теб ли не е говорил?
— Вече ти казах: не обича да обсъжда темата, а и аз никога не съм го питал — отвърна Ник и я погали по ръката. — Ако изпита потребност да сподели, ще го стори. Единствено съм чувал да споменава, че се случило някакво нещастие, при което момчето умряло. Били на снимачен терен — по онова време не е било честа практика, но филмът бил суперпродукция и имало разни изключения от правилата. Елизабет не могла да се примири със смъртта на сина си. Направо се сринала. Май получила удар или нещо такова.
— И след всичките тези години Том продължава да мълчи, така ли? — попита Мередит, видимо заинтригувана.
— И не го виня. След като си бил в ада, едва ли ще пращиш от желание да се връщаш към неприятните спомени — заключи той мрачно.
— Ако някой все пак успее да го разприказва…
Той седна.
— Слушай. Досещам се какво си намислила, но чуй: нищо няма да излезе. Няма да си отвори устата пред теб, нито пред друг. И най-малко пред човек от медиите. Мълчал е толкова много години. Защо да проговаря сега?
— Ако ти го помолиш… — подхвана тя.
— Не. Не ме търси! — сряза я Ник решително и видимо раздразнен. — И друг път е ставало дума, Мередит. Този човек ми е като баща. Според мен има пълното право да остави съпругата си и сина си да почиват в мир. Щом го желае. Има право сам да понася болката си, ако така е решил.
— Носи се мълва, че Том Райън залязва — не се предаваше Мередит. — Ако историята се разкрие сега, има шанс да възроди кариерата си.
— Не дава и пет пари дали кариерата му ще се възроди или не — рече Ник. — След трагедията не го е грижа почти за нищо.
— Ти не искаш да правя този материал, нали? — отбеляза тя суховато. — Със или без твоята помощ.
— Ще те излъжа, ако кажа, че искам — призна Ник. — Много държа на Том. Не ми допада идеята да го експлоатирам, особено пък ако ти си в дъното на нещата.
— Да го експлоатирам? — смая се Мередит.
— Точно така. Очевидно му е неприятно историята да стане достояние на широката публика, иначе щеше да я разкаже отдавна. И определено не би го направил, за да спаси кариерата си. — Помълча за момент. — Е, как се нарича това: експлоатация или не?
— Никога не съм поглеждала от този ъгъл…
— Мислиш само за рейтинга на телевизията, нали?
— Да, но…
— Ексклузивен репортаж ще означава голям тласък за кариерата ти, а? — Погледна я. — Не те виня за амбициите ти, бейби. И аз съм такъв, Господ ми е свидетел, но не и за сметка на друг човек. От трагедията насам Том умира бавно. Сигурно ще му се отрази пагубно, ако историята излезе отново на преден план.
— Значи е истина? — попита Мередит.
— Кое?
— Чух, че вече имал проблеми с пиенето. Заседявал се из местните барове и обикновено здравата се напивал. Дори не успявал да се прибере сам с колата.
— Не знам такова нещо — отвърна Ник лаконично. — Лично аз никога не съм го виждал пиян. Държа на мнението си: не искам никой да го кара да преживява отново случилото се.
Стана от леглото и си облече халата.
— Къде отиваш?
Мередит запали лампата на нощното шкафче.
— Трудно ми е да заспя. Слизам долу. Ще поогледам сценария. Трябва да обмисля някои неща преди снимките утре.
Обърна се и излезе от стаята.
Сутрешният въздух беше студен. На фона на червеникавозлатистия изгрев, обагрил източния небосклон, прелетяха ято гларуси. На запад малка лодка с ярки платна, опънати от вятъра, се носеше към сушата. Двама души — боси, по къси панталони — тичаха по пясъка на плажа. Мередит се усмихна уморено и се загърна по-плътно с жилетката си. Поне не е единственият идиот в това неприветливо време, помисли си тя.