Дейвид Балдачи
Игра на часове
книга втора от поредицата "Шон Кинг и Мишел Максуел"
Този роман се посвещава на Хари Л. Карико, Джейн Джайлс и на паметта на Мери Роуз Тейтъм, трима от най-чудесните хора, които някога съм познавал.
1
Мъжът с дъждобрана вървеше леко прегърбен. Дишаше тежко и се обливаше в пот. Товарът, който носеше, макар и не чак толкова тежък, бе наместен зле, а теренът беше неравен. Не е лесна работа да мъкнеш труп из горите посред нощ. Човекът прехвърли тялото на лявото си рамо и продължи с тежка стъпка. Подметките му нямаха грайфер и не оставяха характерни отпечатъци; не че имаше значение, тъй като дъждът бързо отмиваше следите. Той бе проверил прогнозата за времето; сега беше тук именно заради дъжда. Нямаше по-добър приятел от лошото време.
Освен с трупа, преметнат върху якото му рамо, мъжът се отличаваше и с още нещо необичайно. Върху черната му качулка бе пришит езотеричен символ — кръг, пресечен по средата с две тънки черти. Навярно всеки наблюдател над петдесетгодишна възраст би разпознал мигновено този знак, който някога внушаваше ужас, заличен постепенно от времето. И макар че никой „жив“ нямаше да го види, мъжът изпитваше мрачна наслада от смъртоносния символ.
След десет минути той стигна до мястото, което бе избрал при предишното си посещение, и положи трупа безкрайно внимателно, сякаш не ставаше дума за жертва на жестока насилствена смърт. Мъжът въздъхна дълбоко и затаи дъх, докато размотаваше телефонната жица, пристегната около найлона. Жената вътре беше млада и още личеше, че преди два дни е била привлекателна; сега изглеждаше по-скоро отблъскващо. Меката руса коса висеше настрани, разкривайки зеленикава кожа и подпухнали бузи. Ако очите бяха отворени, в тях още щеше да личи смаяният поглед на жертвата, видяла как се осъществява собственото й убийство — участ, сполитаща всяка година около трийсет хиляди души в Америка.
Мъжът освободи найлона докрай и извъртя жената по гръб. Пое си дъх, потисна пристъпа на гадене, предизвикан от миризмата на тялото, и още веднъж вдъхна въздух с пълни гърди. Като си светеше с фенерчето, той опипа наоколо и скоро пъхнатата в ръкавица ръка откри чаталестия клон, който бе скрил предния път в един къпинов храст. Послужи си с него, за да подпре ръката на жената така, че да сочи към небето. Макар че вкочаняването вече отминаваше, задачата се оказа доста трупна, но мъжът беше силен и най-сетне насочи вдървения крайник точно под необходимия ъгъл. Извади от джоба си часовник, провери с фенерчето дали е нагласен правилно и го закопча около китката на мъртвата жена.
Не беше религиозен, но въпреки това коленичи до трупа и промърмори кратка молитва, като прикриваше с шепи носа и устата си: „Ти не носеше пряката отговорност, но разполагах единствено с теб. Не си умряла напразно. И вярвам, че така наистина ще ти е по-добре.“
Вярваше ли наистина в онова, което каза? Може би не. А може би нямаше значение.
Той се вгледа в лицето на мъртвата, изучавайки чертите й най-старателно като учен, присъстващ на особено интересен експеримент. За пръв път убиваше човек. Беше го сторил бързо и безболезнено — поне така се надяваше. Стори му се, че в глухата мъглива нощ около жената играе жълтеникаво сияние, сякаш тя вече се превръщаше в призрак.
Той отстъпи назад и се огледа, търсейки предмети, които биха могли да се превърнат в следа към него. Откри само късче плат от качулката, закачено за бодлив храст близо до тялото. Не можеш да си позволиш подобна небрежност. Прибра парченцето в джоба си. Още няколко минути продължи да оглежда за други подобни следи, та дори и с почти микроскопични размери.
В света на криминалното разследване именно тия „невидими“ дреболии погубваха престъпниците. Една-единствена капка кръв, сперма или слюнка, един-единствен отпечатък от пръст или косъм с ДНК в корена… и ето че полицията ти слага белезници, а прокурорите кръжат като лешояди наоколо. За жалост дори пълното осъзнаване на този факт не гарантираше защита. Всеки престъпник, дори и най-предпазливият, оставяше безброй потенциални улики на местопрестъплението. Затова мъжът бе положил големи усилия да избегне прекия контакт с жертвата, сякаш тя страдаше от някаква заразна и смъртоносна болест.
Той нави найлона и прибра телефонния кабел, провери часовника още веднъж и бавно се отправи към колата си.
Зад него лежеше мъртвата жена, вдигнала ръка към влажното небе. Циферблатът на часовника блещукаше в мрака като миниатюрен фар, отбелязващ новото място, където бе намерила покой. Нямаше да остане така за дълго. Ако не бъде заровен, един труп рядко остава неоткрит дори и сред пущинак като този.