Кинг поклати глава.
— Не се занасяй, Лулу. Нима твърдиш, че изобщо не си разговаряла с тази жена, когато е дошла за пръв път? Как разбра какво иска, по дяволите?
— Тя ми остави пари и бележка, че иска тази стая. Само тази и никоя друга.
— А ти какво направи? Просто й даде стаята, без да разпитваш?
— Та това е само стая, Шон! А парите са си пари. Не личеше тя да върти там някаква престъпна дейност. Идваше само нощем. През деня почиствахме стаята както всички останали. Никога не забелязахме нещо особено. Знам, че звучи малко шантаво, и признавам, че бях любопитна. Всъщност когато онази жена започна да идва, аз си отварях очите на четири. Но тя нито вдигаше шум, нито създаваше неприятности. Освен онзи Кайл никой не я посещаваше.
— Ти виждаше ли я как идва и си отива?
— Понякога. Но тя винаги носеше шал, дълго палто и тъмни очила.
— И това не те накара да се усъмниш? Изобщо ли не се опита да разбереш коя е? Например да изчакаш кога ще си тръгне и да я проследиш.
— Естествено, имах подозрения, но не съм от онези, дето се месят в чуждите работи. Живей и остави другите да живеят — това е моят девиз. Наемаше отделна стая и държеше никой да не узнае коя е, но пък си плащаше доста добре за удоволствието. Толкова знам. Нямам намерение да си прогонвам клиентите — добави предизвикателно тя.
— Само че Кайл Монтгомъри е мъртъв, може би убит, и това поставя нещата в съвсем нова светлина — каза Уилямс.
Лулу го изгледа нервно.
— За пръв път чувам. Определено не е убит тук, тъй че не виждам какво общо има заведението.
— Е, тогава нека да те просветля — каза полицейският шеф. — Имаме свидетелка, която твърди, че тук е протекла много разгорещена свада между Кайл и онази жена. Знаем, че той й е носил медикаменти, откраднати от лекарския кабинет, където работеше.
— Нищо не знам.
Уилямс продължи:
— И тъй, наскоро между двамата избухва караница, а снощи Кайл умира.
— Добре де, аз не съм го убила и не знам коя е дамата.
— Тя беше ли тук снощи?
— Не, доколкото знам. Във всеки случай не съм я виждала.
— Кога я видя за последен път?
Лулу се замисли.
— Не съм сигурна. — Тя настръхна. — Имах си други грижи, включително и да погреба съпруга си.
— Ще трябва да разпитаме всички, които снощи са били тук и може да са я видели.
— Някои от хората ще дойдат на работа доста по-късно.
— Тогава искам още сега да видя стаята и да разпитам онези, които в момента са тук.
Лулу го изгледа нервно.
— Веднага ли?
— Да не би да има проблем?
— Не, просто някои танцьорки от нощната смяна още спят.
— Спят ли? Вече е два и половина следобед!
— Те танцуват до разсъмване.
— Добре, да започнем с другия персонал, но междувременно искам да събудиш онези момичета и да ги поканиш на разговор с нас. Разбра ли, Лулу?
— Разбрах — бързо отговори тя.
Докато излизаха, Мишел се озърна и видя как ръката на Лулу потъва в едно от чекмеджетата на бюрото — също както при предишното им посещение.
Когато се озоваха в коридора, Мишел каза:
— Тод, искаш ли да събереш хората сам и да започнеш разпита? Ние с Шон ще поогледаме наоколо.
— Добра идея. По-късно ще обменим сведения.
— Какво става? — попита Кинг, след като полицейският шеф се отдалечи заедно с помощниците си.
— Ела бързо.
Мишел го изведе навън зад сградата, където видяха стълба, водеща към втория етаж. Прикриха се зад един контейнер за смет и зачакаха. След около минута търпението им бе възнаградено. Неколцина мъже — някои с преметнати на ръка палта, други чорлави, с разкопчани и раздърпани ризи — изскочиха от вратата на втория етаж, спуснаха се по външното стълбище, насядаха в паркираните наблизо коли и бързо потеглиха.
Кинг и Мишел се спогледаха.
— Изглежда, че „Афродизиак“ си оправдава името. Хубава плячка, Мишел.
— А проституцията е начин за докарване на странични доходи — добави Мишел. — Какво ще правим сега?
— Мисля, че се налага още един разговор с Лулу.
— Мъртъв съпруг и три деца. Знам, че е престъпление, Шон, но не ми допада идеята да я пратим в затвора.
— Може би ще успеем да я убедим, че е тръгнала по лош път.
Когато след малко Лулу се върна в кабинета си, Кинг седеше зад бюрото, а Мишел стоеше до него.