— Да, инстинктът ми подсказва, че е онзи, когото търсим — каза Уилямс.
— Не ви ли учудва, че детето е още живо въпреки срещата с него? — попита Кинг.
— Може би дори подобен звяр си има задръжки — отговори Бейли. — Или пък е смятал, че съненото дете ще забрави, а и да проговори, никой няма да му повярва. Ти си адвокат. Знаеш, че един защитник с лекота ще се справи в съда с толкова малко хлапе.
Обезсърчен, Кинг се облегна, а Бейли го изгледа внимателно.
— Твоята партньорка каза, че си тръгнал на самостоятелно разследване. Откри ли нещо?
Подигравката във въпроса бе тъй неприкрита, че на Кинг му се прииска да го стисне за гърлото. Мишел навярно се досети, защото сложи ръка на рамото му.
— Не се поддавай — прошепна тихичко тя.
— Сега ли е моментът да кажа „Майната ти, Мишел“? — промърмори в отговор Кинг.
Но вместо това стана и заяви:
— Е, щом сте го хванали, моите поздравления. — Той свали значката си на помощник-шериф. — Искаш ли си я, шефе?
— Не. Разследването не е приключено официално, докато нямаме самопризнание или неопровержими доказателства.
— Добре, защото в момента ми харесва да бъда помощник. Дори го намирам за много удобно.
И Кинг излезе.
— Кисело е гроздето — подхвърли Бейли.
Мишел веднага скочи да защити партньора си.
— Още не знаем със сигурност, че Робинсън е убиецът.
— Е, и дотам скоро ще стигнем — отвърна Бейли.
Мишел се обърна към вратата.
— О, Мишел — каза Бейли, — не пропускайте да ни държите в течение на всеки ваш нов напредък по следствието. Сигурен съм, че помощта ви ще бъде неоценима.
— Чип, по-умно нещо не си казвал, откакто се познаваме.
С тези думи Мишел тръгна да догони Кинг.
— Как ти се струва? — попита тя, след като го настигна.
— Нека ги оставим да държат Робинсън зад решетките. Вероятно там ще е в безопасност.
— Но не смяташ, че е бил той?
— Знам, че не е бил той.
— А знаеш ли кой е убиецът?
— Близо съм до истината. Ти успя ли да поговориш със семейство Батъл?
— Нямах възможност след тази нова трагедия. Още ли държиш да говоря с тях?
Кинг се замисли, потропвайки с пръсти по покрива на нейната кола.
— Не, тръгваме по главната линия. Времето ни привършва.
— Смяташ ли, че пак ще убие някого?
— Той накара полицията да смята, че убиецът лежи в затвора. Единственият начин да си осигури свобода на действие. Въпреки всичко обаче Робинсън трябва да има алиби поне за едно от убийствата. Но колкото по-дълго изчакваме, толкова повече намаляват шансовете да хванем истинския убиец.
— Ако той не планира нов удар, защо да държим Робинсън в затвора?
— Защото, ако излезе навън, сигурен съм, че скоро ще го намерят на някоя тъмна уличка с куршум в главата, а изстиналите му пръсти ще стискат листче с надпис „Аз бях“.
— Какво ще правим сега?
Кинг отвори вратата на автомобила.
— Време е да нанесем най-мощния си удар. И дано с Божията помощ постигнем нокаут.
85
Беше стигнал до средата на списъка, взет от фургона на Джуниър Дийвър. Останалите щяха да му отнемат време, но бе успял да си спечели отсрочка. Полицията задържа Харолд Робинсън. Всъщност беше голям късмет, че Томи се събуди през нощта и сега твърдеше, че е разпознал баща си, както пишеше във вестниците. Показанията на детето, както и намерените вещи на петте жертви, уличаваха Робинсън в масовите убийства. Именно такова бе намерението на мъжа от самото начало. Не знаеше дали обвинението ще издържи. Ако Робинсън имаше алиби поне за едно от убийствата, целият замисъл можеше да се провали, но междувременно той разполагаше със свобода за действие. А жената на Робинсън беше мъртва и не можеше да потвърди къде се е намирал съпругът й. Това допълнително щеше да затрудни полицаите в проверката на неговото алиби. Оставаше още едно убийство, но мъжът не се тревожеше, че полицаите ще го свържат с предишните и ще пуснат Робинсън. Никога нямаше да открият трупа на следващата му жертва. Просто нямаше да има какво да открият.